Джон Нанс - Операция „Скайхук“

— Разбира се, че ги знам.

— Нямаме намерение да монтираме на истинските системи прибори за аварийно прекратяване на връзката и ако сега са ни необходими такива, за да подсигурим изпитанията, то тогава изпитанията ще са неуспешни.

— Но, Мак, става дума за безопасността…

— Именно. Инсталирайте системата за тази вечер, но ако я използвате, смятай, че изпитанията са свършили.

Дейвис се опитваше да прикрие факта, че ръцете му леко трепереха и гласът му бе станал по-сипкав от напрежението. Двамата други служители по проекта на „Юниуейв“ в стаята седяха шокирани, потънали в мълчание и се опитваха да станат невидими.

Мак МакАдамс скочи от стола си и отиде в другия край на застланата с мокет, обезопасена срещу подслушване стая. Строен и висок над метър и осемдесет и пет, облечен в униформа, той се извисяваше над далеч по-ниския Дейвис.

Мак забеляза, че по стените бяха окачени картини. Никога досега не ги бе забелязвал, а бяха от онзи тип авиационни изображения, които възбуждаха сърцето на летеца на най-първично равнище. Мак си позволи да погледа няколко секунди една от картините, да проследи изумителния вихър от разбунена вода, следващ нисколетящ над терена бомбардировач Б-1, който прелиташе на метри над някакво езеро. Картината беше толкова реалистична, че приличаше на фотография.

— Джо — продължи той, все още обърнат гърбом към ръководителя на проекта, — ето каква е сделката. Или ти слагаш всички карти на компанията на масата тук и веднага, или аз ти гарантирам с почти пълна сигурност, че проектът няма да бъде приет. Ясно ли е?

Дейвид вдигна ръце в умоляващ жест:

— Мак, моля те! Опитвам се да бъда напълно откровен с теб.

— Наистина ли? Тогава ми обясни къде в цялото твое изложение се споменаваше нещо за възможността от логическа грешка в програмата? Защо системата ще снижи гълфстрийма до петнайсет метра височина и ще го задържи на нея, Джо? Да не ме смяташ за идиот? Това не е проблем в хардуера, а в софтуера и няма да губим време да си обясняваме неща, които и двамата знаем. Виж какво, отнасям се със съчувствие към положението ти. Заинтересован съм една от компаниите основни доставчици за отбраната да е в добро здраве и определено съм наясно, че вашата фирма виси на косъм с този проект. Но онова, което се случи снощи, не е толкова просто, колкото се опитваш да го представиш. Така че или до шест часа вечерта ще получа отговори, или приемателните изпитания ще се отложат най-рано до следващия понеделник, когато ще попаднете вече в зоната на наказателните санкции.

— До шест тази вечер? — Джо Дейвис изглеждаше така, сякаш току-що му бяха прочели смъртната присъда.

— Ще се видим отново тук, в тази стая, точно в шест. И още нещо, Джо — доведи със себе си доктор Коул, както и двамата пилоти на гълфстрийма.

— Доктор Коул няма да участва в тазвечерния изпитателен полет.

— Защо?

— Ами… мисля, че имаме някакъв проблем с графиците.

МакАдамс се изправи и посочи към масата.

— Доведи го тук, Джо. И това не подлежи на обсъждане.

След което генералът се обърна и излезе от стаята, преди Дейвис да успее да отговори.

Зона за отдих и възстановяване на военновъздушната база „Елмъндорф“

Бен Коул намали крачка по пътечката за кросове, от която се виждаше писта 05 и наостри уши, опитвайки се да улови някакъв друг шум на фона на ревящите двигатели на излитащ F-15. След като грохотът от мощната машина затихна, се чу електронно изпиукване и той спря, за да извади клетъчния си телефон и да прочете съобщението му.

— Не си прави труда — чу се женски глас на няколко метра зад гърба му. Бен се обърна и изненадан видя Линдзи Уайт, непосредствената му началничка след Джо Дейвис да идва по пътеката. — Съобщението е от мен, питам къде мога да те намеря.

— Линдзи! Ами, май можеш да ме намериш тук.

Той се взря в изписаните на екранчето думи, които тя току-що бе произнесла, след това прибра телефона, осъзнал, че сиво-бялата кожена грейка, с която бе облечена, не издаваше намеренията й да спортува.

— Доколкото разбирам, няма да ми правиш компания в тичането.

Тя се усмихна и поклати глава, приближи до него и отметна назад дългата си до раменете коса.

— Моята политика е да тичам, само когато ме гонят.

Той също се усмихна и посочи на север.

— Ще повървим ли?

— Разбира се.

Повървяха малко в мълчание, после Линдзи заговори:

— Не си и възнамерявал да се подчиниш на заповедта и да си останеш довечера у дома, нали?