Джон Нанс - Операция „Скайхук“

— Тогава къде се намират те?

— Не знам.

Ейприл се отдръпна, обърна останалото уиски на една глътка, после отново погледна Грейси.

— А ти докъде стигна?

— Няма още нищо, но успях да осигуря заседание на апелативния съд за утре заран. Това е само начало. Един шанс, Ейприл. И той ни вдъхва живец. Но само толкова.

Сряда сутринта, ден десети

Апелативен съд на САЩ за окръг Колумбия

Вашингтон

След една почти безсънна нощ на тревоги за Ейприл и родителите й, Грейси все пак успя да дремне няколко часа. Нямаше никакви следи от Арли и Рейчъл, нито от колата им, а търсенето ставаше все по-наложително, след евентуалния взлом в къщата им.

Към три сутринта телефонът на Ейприл бе иззвънял и от другата страна прозвуча електронно промененият глас на Арли Роузън.

— Татко! Къде си? Къде е мама? Добре ли сте?

— Говоря по сателитен телефон, Ейприл. Батерията ми е малко отслабнала. Майка ти и аз сме добре, но се наложи да избягаме с черокито.

— Къде се намирате?

— Не мога да ти кажа, но ти и Грейси се намирате в голяма опасност! Някой се опита да ни убие, ще преследват и вас. Изтеглихте ли онези съдебни жалби?

— Ние… работим по въпроса.

— О, Боже мой, Ейприл! Чуй ме. Трябва да накараш Грейси да изтегли всички жалби. Ние… ние сме изправени пред нещо, с което не можем да се борим. Кажи й… чакай малко…

— Какво има, татко?

Гласът се сниши до шепот.

— Някой се промъква навън…

Тя го чу да прошепва на Рейчъл нещо за пистолета си, след което линията прекъсна.

Ейприл се разрови из електронния си бележник да намери номера на сателитния телефон, който баща й бе купил преди година, ала нямаше полза — телефонът не отговаряше.

Към четири Грейси вдигна ръце и си легна. Остави Ейприл дежурна, да чака ново обаждане. Събуди се към седем, леко замаяна, но изпълнена с надежда. Оптимизмът й обаче до голяма степен се изпари, след като Ейприл й сервира решението си жалбите да бъдат оттеглени.

— Защо?

— Казах ти какво рече той. Някой се опитва да ги убие, ако не се отдръпнем. А и ние можем да се озовем в опасност.

— Не и във федерален съд. Не искам да повярвам в това.

— Грейси, нареждам ти да изтеглиш жалбите.

Грейси поклати глава и прочете ужас в погледа на Ейприл.

— Грейси, не! Трябва да се вслушаш в думите му.

— Ако се обади, ще го послушам. Ти не си упълномощена да го представляваш, а Рейчъл е и последните й нареждания към мен бяха да продължа. А и ти също се съгласи.

— Значи няма да ме послушаш? Не мога да повярвам!

— Слушам те, но не мога да спра и не бих го сторила, ако това е възможно.

— Но заради теб ще ни убият!

— Не, няма. Ти се паникьосваш, Ейприл. Онзи, който заплашва командира, блъфира.

— Но къщата е претършувана!

— Ти самата каза, че шерифът не бил съвсем сигурен и… родителите ти не са били отвлечени. Избягали са.

— Грейси, татко каза…

— Не го е казал на мен! Ясно ли е? Това е изводът. Ще направим всичко възможно, за да му върнем лиценза, и нямам причини да смятам, че това не е правилният курс на действие. А сега се стегни!

Грейси бутна резбованите двойни врати на апелативния съд и влезе. Самата сграда не изглеждаше заплашителна, ала всичко вътре — от полираните мраморни коридори до спартанската мебелировка — напомняше за мощта и важността на онова, което ставаше зад дебелите стени. „И ето ме тук — помисли си тя — опитвам се да накарам федералните власти да се огънат по волята ми.“ Струваше й се, че й предстои да нападне гигантска каменна цитадела само с една логика, с набързо написано кратко резюме и със собственото си интерпретиране на законите.

Влезе в съдебната зала с цяло ято пеперуди, пърхащи в стомаха й. Трима съдии седяха зад масата на подиума на неестествено големи кожени столове. Вдясно се извисяваше върлинестата фигура на съдия Уилямсън, когото тя позна мигновено. Другите двама мъже със строги лица бяха главният съдия Джо Брайър и съдия Алекс Макнотън.

Ейприл окуражително я стисна за лакътя и след това се отдръпна, за да заеме място на първия ред в галерията. Грейси седна зад адвокатската банка и се опита да не обръща много внимание на държавните адвокати, които се събираха отсреща, както и да игнорира факта, че бе сама срещу петима.

Разполагаше само с пет минути, за да пледира тезата си и да убеди мъжете зад съдийската банка, но въпреки това ако можеше да се придържа към думите, които бе репетирала, петте минути щяха да са й достатъчни.