Филип Шелби - Разплата

— Нашите хора по тротоара поеха обекта.

— Дръжте ме в течение.

Бърнс бръкна в джоба си и извади лист хартия. Изглади го върху бюрото с нервен жест, дори леко размаза мастилото. Цифрите не бяха много ясни, но въпреки това успя да ги прочете. От другия край на линията се обади някакъв мъж.

— Да?

— Инспектор Смит?

— Кой се обажда?

— Капитан Бърнс, командир на специалния отряд за бързо реагиране в Балтимор.

— Какво има?

— Вие ми бяхте поръчали, сър… Ето че тя пристигна за досието, точно както вие очаквахте.

— Къде е сега?

— На улицата. Изпратих двама от моите хора по следите й. Имам още трима в един микробус, оборудван за проследяване.

— Да не ги е забелязала?

— Не, сър.

— Тя отива към паркинга при колата си. Предупредете хората си в микробуса. Включете още две коли в играта.

— Сър, мога веднага да ви я доведа…

— Бърнс! Слушайте много внимателно какво ще ви кажа! В никакъв случай не искам да ми я водите, ясно ли е? И в никакъв случай вашите хора не бива да допускат тя да ги усети. Подплашат ли веднъж птичката…

— Но ако поеме по междущатската магистрала? Ще възникнат проблеми. Нямаме право да действаме извън щата!

— Никакви проблеми няма да има. Крайно време е вашите хора да си поразмърдат задниците, след като позволиха да им отмъкнат касетата изпод носа!

Ушите на Бърнс почервеняха. Той лесно избухваше, но този път не посмя да отвърне на обидата. Този шибан инспектор Смит, който и да беше той, май седеше до дясното коляно на Господа. Заповедта да му бъде оказвано всякакво съдействие беше пристигнала направо от кабинета на шефа на полицията в Балтимор.

Рейчъл бързаше към пристанищния хотел „Омни Инър Харбър“. От вратите на туристически автобус се изсипаха група гимназисти и тя заобиколи, за да стигне до главния вход.

Щом се озова вътре, веднага отиде в тоалетната в дъното на коридора, за да облегне чело на студената стена, облицована с фаянсови плочки. Коленете й се подгъваха, пръстите на лявата й ръка стискаха силно папката с досието на сержант Дън, която й беше връчил капитан Бърнс. Наведе се над умивалника и наплиска с пламналото си лице, преди да прокара пръсти през косата си.

Навън хлапаците още не бяха стигнали до дъното на коридора, но Рейчъл вече чуваше отекващите им стъпки. Водачът на групата непрекъснато им нареждаше какво да правят, докато те подреждаха раниците си. Шумът от ученическата група я последва до кафенето. Там тя се настани на самотната маса в ъгъла и си поръча чаша кафе без мляко.

За миг остана напълно неподвижна, с притворени очи, разбърквайки кафето. Унесена в мислите си, не чуваше нищо от глъчката наоколо, освен потракването на лъжичката в чашата. Най-после отпи, извади папката с досието на Дън и го отвори на масата.

„Хайде, Моли, помогни ми да се оправя и този път. Какво би потърсила ти в тази папка?“

Рейчъл беше чела стотици подобни досиета. Знаеше, че винаги ги подреждаха по стандартния образец, сухо и еднообразно, както цялата документация в армията. Дори шестте препоръки на Дън от командирите му в различните поделения си приличаха като две капки вода.

Рейчъл прелисти набързо папката, после отново отпи от кафето, преди да започне повторното четене, този път много по-внимателно.

В произхода на Дън нямаше нищо интересно. Първороден син. Баща му притежавал малък железарски магазин. Самият Дън не можел да се похвали с някакви постижения в училище, но се отличавал с умението си да ремонтира автомобили. Освен това усърдно помагал в магазина на баща си. Подал документи за постъпване в армията на третия ден след завършване на училище.

Армията умееше по-добре от всяка друга институция да съсипва родените таланти и да ги изпраща където изобщо не им е мястото. Не беше изключение някой надарен фоторепортер да се озове в танка или способен готвач да се поти над сандъка с артилерийски снаряди. Но за разлика от тях Дън беше спечелил от постъпването си в армията. Веднага го изпратили на ускорени курсове за автомеханици — отначало за камиони от тиловите поделения, а после го прехвърлили в бронетанкова дивизия, където го използвали да ремонтира леки танкове „Брадли“. Отлично се справял и с физическото натоварване. На три пъти му предлагали да се яви на изпити, за да кандидатства за офицерско звание, но той неизменно отклонявал предложенията. Рейчъл се запита каква би могла да бъде причината. Единственото логично обяснение беше пълната липса на амбиции да получи по-висок чин. Или още оттогава си е бил потаен и лукав кучи син, решен на всяка цена да се добере до интендантските части. Може би, за да натрупа повече пари.