Филип Шелби - Разплата

След като приключил с курса във Форт Браг, Дън си взел едноседмичен отпуск. Появил се точно на датата, но след по-малко от седемдесет и два часа отново го върнали във Форт Браг. От там пък го изпратили направо във ВВС базата „Андрюс“ край Вашингтон…

„… за да бъде назначен като резервен шофьор на генерал Грифин Норт, чийто шофьор тогава бил със счупен крак поради транспортна злополука…“

Рейчъл се облегна и погледна навън през прозорците на кафенето. На платното и на тротоара беше пълно с ученици. Водачът на групата продължаваше да ги събира, защото автобусът беше готов да потегли.

— Това е! — въздъхна Рейчъл. — Да, това е! Открих го!

Грабна папката и се втурна към касиера, стиснала в ръка десетдоларова банкнота.

— Може ли да ви помоля да ми я развалите на дребно? Трябват ми монети по четвърт долар.

Отвън, до фасадата на кафенето, бяха подредени няколко магазинчета — цветарница, вестникарска будка, агенция за коли под наем. Рейчъл отвори последната врата на ъгъла на улицата — вътре се помещаваше туристическо бюро. Зад компютъра седеше пълен мъж на средна възраст с риза с къси ръкави.

— Изчакайте една минута, моля.

На Рейчъл й се стори, че бяха изтекли поне пет минути, когато служителят вдигна очи към нея.

— Какво мога да направя за вас, госпожо?

— Има ли пряка връзка от Балтимор до Атланта с експреса „Амтрак“?

— Ами чакайте да проверя… — Отново се разнесе тракане на клавиши, след което мъжът рече: — Да. Тръгва вечерта от Балтимор в пет часа и седем минути, пристига в Атланта в един и тридесет след полунощ. Това устройва ли ви?

— Нямате ли нещо по-бързо? — попита тя изнервено.

Той я изгледа учудено.

— Та това е експрес!

— А какви полети има дотам?

— До „Дълес“ или през Вашингтон?

— През Вашингтон. Нали е по-пряко?

— Аха. — Той отново се надвеси над клавиатурата. — Най-доброто за вас е полет 457 на „Делта“. Излита след деветдесет минути.

Тя кимна, вече по-спокойно.

— Еднопосочен билет, моля.

— Сигурна ли сте? Ако вземете с прехвърляне, заради съботното намаление, ще ви излезе с една стотачка по-евтино.

Рейчъл едва се сдържа да не избухне.

— Толкова евтино? Чудесно. Нека да бъде с връщане в събота, но за по-късен полет.

Измъкна шест банкноти по петдесет долара и ги подреди на гишето.

— Искам да телефонирам, за да предупредя близките си, че пристигам. Стигат ли тези пари?

Той й върна една от петдесетачките.

— На ваше място не бих се втурнал към телефона. Няма нищо по-хубаво от изненадите. О, чакайте! Как се казвате?

— Сара Мартиндейл — извика тя през рамо, забързана към редицата телефонни автомати на отсрещния тротоар, пред фасадата на „Краб Кетчър Ойстър Бар“.

Рейчъл изчака обаждането на телефонистката за междущатски разговори, даде й номера на „Риц Карлтън“ в Бъкхед, Атланта и си отдели достатъчно монети, за да й стигнат за петминутен разговор. Стивън Коупланд вдигна слушалката още след второто позвъняване.

— Стивън, сега ще ти…

— Забави се, много се забави! Очаквах да ми позвъниш още преди два часа.

— Много съжалявам. Но току-що ми потвърдиха полета до Атланта. Стивън, как е при теб?

— Добре съм, добре съм. Само това проклето чакане…

Но звучеше задъхано, като че ли беше бягал по алеите в някой парк.

— Звучиш ми така, сякаш си мъкнал камъни.

— Преди малко излизам от ваната. Кога ще пристигнеш?

— Малко преди два през нощта. Колко е от летището до хотела?

— Някъде към двадесет и пет минути. Но ако случайно попаднеш в някое задръстване по магистралата…

— Тогава ме чакай към два и половина. Или към три. Ще ти звънна отдолу, от фоайето. Окей?

— Така искам всичко по-скоро да приключи.

Сега гласът му звучеше по-спокойно, въпреки че Рейчъл пак долавяше нотката на страха. Напипваше я така безпогрешно, както опитният лекар познаваше по пулса нарушенията в сърдечния ритъм на пациента си.

— И аз искам същото, Стивън. Всичко ще се уреди. Само ме изчакай. Ще бъдем заедно само след няколко часа.

— Обади ми се, ако полетът има закъснение.

— Ще ти позвъня.

Рейчъл окачи слушалката и въздъхна облекчено. Поне едно добро качество притежаваше този Стивън Коупланд — бързо се окуражаваше.

Тя погледна часовника си. Време беше да потегля. Оставаше да вземе билета, а щом стигне до летището — да измъкне сака от багажника на колата под наем. Най-важното, което най-много я вълнуваше, можеше да почака, ала тя не можа да издържи на изкушението.