Филип Шелби - Разплата

Младата жена измъкна разпечатката и затърси в списъка с отпуските на сержант Дън телефонния номер, който той беше посочил за спешно повикване по време на отпуска си. Това е било точно след като е приключило временното му назначение като шофьор на Норт, т.е. малко преди генералът да напусне базата „Андрюс“ и да отлети за Калифорния. Рейчъл извади още една двадесет и пет центова монета и бързо набра номера.

— Търсеният от вас номер вече не се обслужва. Моля, свържете се с оператора за допълнителна информация.

Рейчъл усети как някакво необяснимо, хладно предчувствие стегна гърлото й. Сърдито окачи слушалката. Вече закъсняваше.

Мъжът в туристическото бюро се канеше да затваря. Усмихна й се, когато я видя да тича към вратата, но остана с отворена уста, когато тя профуча покрай него, без въобще да се обърне назад.

От делова дама в строг костюм в морскосиньо тя се бе преобразила в тридесетгодишна жена, спортен тип. Атлетът от Анаполис пък се бе превърнал в очилат професор, понесъл в ръка тежка чанта, натъпкана с книги. Именно спортистката първа забеляза обекта, когато измъкваше сака си от багажника, след което той тръгна към другия край на паркинга.

— Тя заряза колата — докладва спортистката по микрофона.

Дежурният в микробуса веднага реагира:

— Прието. Не я изпускай от очи. Професоре, мръдни малко по-напред. Да не я изгубиш сред хлапетата.

Професорът прекоси уличното платно, но автобусът за летището внезапно се появи на алеята покрай паркинга. В микробуса настана паника.

— Какво виждаш, професоре?

— Качват се в проклетия автобус. Пълно е с хора. Все едно че огромен „Джъмбо Джет“ ще отлита за Токио.

— Ало, спортистката?

— Видях я — спокойно отвърна жената със спортния екип. — Сега съм по-близо до нея.

Професорът тръгна по следите на партньорката си, но тя чевръсто заобиколи тълпата, видя някаква пролука сред телата и се промуши напред. Учениците я посрещнаха с радостни викове, когато тя се втурна към вратата на потеглящия автобус. Един от пътниците, японец, дори вдигна камерата си, за да запечати гледката.

— Свършиха с багажа — докладва жената. — Обектът е в обсега ми… Току-що се появи още една група туристи. Професоре, по-добре е ти да се заемеш с тях.

— Какъв е проблемът? — намеси се диспечерът от микробуса.

— Проблем още няма, но може да възникне, ако професорът се качи в автобуса, без да бъде придружаван от някой от нашите. Най-добре ще е да изпратим хеликоптер по маршрута на автобуса.

— Защо мислиш така?

Жената забави ход и накрая се спря, наведе се и започна да разтрива бедра. Лицето й беше изпотено. Но никой от чакащите пред вратите на автобуса не й обърна внимание.

Устните на жената едва помръдваха, но въпреки това погледът й не се отлепяше от Рейчъл Колинс, която подаде сака си на шофьора, за да го сложи в багажника.

— Защото ако си беше направил труда да погледнеш разписанието на полетите в компютъра, щеше да се досетиш, че този автобус заминава за летището.

Жената за миг отмести глава от обекта и срещна погледа на професора. Осмели се, въпреки строгите правила, да му се усмихне бързо, само за миг, преди той да се шмугне в тълпата, напираща към вратата на автобуса.

— На телефона е Смит.

— Обажда се капитан Бърнс. Тя потегли към летището. Предполагам, че ще лети за Вашингтон.

Логан Смит обърна глава. Покрай отворената врата на колата му пропълзя трактор влекач — използваха го за изтегляне на самолетите от хангарите до пистите. В хангара в базата „Андрюс“ беше горещо и задушно. На седем-осем метра от колата екипажът на реактивния „Гълфстрийм“, използван само за специални акции на ФБР, очакваше заповедите на Смит. Чакаха повече от два часа сигнала за отлитане.

Логан не отлепи клетъчния телефон от ухото си, но толкова се ядоса, че изви глава назад и погледът му се зарея сред лабиринта от носещи греди под покрива на хангара. Сътрудничеството с този капитан Бърнс беше тръгнало накриво още от самото начало. Сега командирът на отряда за бързо реагиране в Балтимор му го връщаше тъпкано, като се опитваше да го разиграва, което влудяваше Логан, чиито нерви и без това бяха достатъчно опънати.

Въпреки това Логан Смит успя да си наложи да продължи разговора с хладен, професионален тон:

— Твоите хора ще успеят ли да проследят колата й?

— Не е необходимо. Защо тя няма намерение да пътува с кола. — Смит долови насмешливата нотка в интонацията на Бърнс. — В последния момент промени плана си и реши да вземе автобуса до летището. Имам свой човек на борда на самолета, заедно с още двама цивилни агенти в коли с обикновена регистрация, а над автобуса ще пусна един от нашите хеликоптери.