Филип Шелби - Разплата

Рейчъл сведе поглед към ламинираната служебна карта в дланта си. Служебният код от Военната прокуратура, щампиран върху картата, би трябвало да й осигури достъп отвъд тази врата. Но ако капитан Бърнс е сред полицаите, получили заповед да задържат военен следовател Рейчъл Колинс, то тя няма да може да излезе повече навън.

Тя усети как инстинктивно забавя крачки, докато приближаваше вратата. Нищо не убягваше на изострените й сетива — нито лекото помръдване на камерата в ъгъла под тавана, нито глухия тропот на десетките кубинки по стъпалата зад вратата.

Моли беше смятала сержант Дън за важна фигура в играта, но въпреки това беше подценила ролята му. Сега Рейчъл беше длъжна да поправи грешката й — в противен случай щеше да бъде осъдена да тъпче на едно място в разследването, което беше предприела.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — извика груб мъжки глас някъде отгоре.

Рейчъл вдигна глава. На горното стъпало стоеше капитан Бърнс, опрял ръце на хълбоците си, втренчил очи в нея. Тя едва потисна първоначалния импулс да се завърти и да се втурне надолу по стъпалата. Вместо това Рейчъл продължи напред така забързано, че неволно го настъпи и изцапа едната от лъснатите му до блясък кубинки. Той отскочи назад като ударен с камшик.

— Престани, Колинс! Какви ги вършиш?

— Извинете ме.

Бърнс още оглеждаше върха на кубинката си.

— Все пак, мога ли да знам какво те води насам?

„Явно още не знае, че са ме обявили за издирване.“

— Съжалявам — промълви Рейчъл и побърза да добави това, което Бърнс очакваше да чуе, — така ме изплаши, че…

— Да, да, както и да е. Да го забравим. Но ти не отговори на въпроса ми, Колинс.

— Пристигнах, за да взема досието на сержант Дън, което ти изпратихме от Форт Белвоар.

Бърнс примигна учудено.

— Дън? О, да, дяволите да го вземат. — Той я изгледа с подозрение: — Ти… ти още ли работиш по тоя случай?

Рейчъл отлично знаеше какво го интересува най-много. Вирна брадичка и добави със смразяващ поглед:

— Нали все някой трябва да разчиства…

Капитан Бърнс остана много доволен от гневното изражение, изписано по лицето на Рейчъл Колинс. Той дори не се постара да прикрие злорадството си.

— При теб е, нали? — сърдито го погледна тя. — Досието?

— Разбира се. Чакахме да изпратят някой военен куриер да го прибере. Но не очаквах да се сблъскам отново с теб.

— През последните дни ми се събра доста обикаляне из правителствените ведомства — отвърна Рейчъл.

Бърнс й даде знак с ръка да го последва. Двамата стигнаха до вратата, той въведе кода от клавиатурата на стената и вратата избръмча. Рейчъл влезе след него в тесния коридор. В дъното ги спря дежурният сержант от вътрешния пост.

— Изчакай ме тук — нареди Бърнс през рамо и забързано продължи напред.

Рейчъл погледна към бюрото на дежурния, поставено върху тесен подиум. Сержантът беше същият, с когото беше разговаряла онази сутрин в помещението за разпити след среднощната операция в пристанищния склад. На гърдите на едрия чернокож мъж висеше табелка с чина и името му — сержант Том Лапиър.

— Мога ли да ви помогна с нещо? Чаша кафе? Или диетична кола?

— Благодаря. Не мисля, че ще остана за дълго тук.

— Вие бяхте от Военната прокуратура в Белвоар, нали?

— Познахте.

Той се облегна върху бюрото и протегна към нея едрата си лапа, голяма почти колкото ръкавицата, с която кетчърът улавя топката в бейзбола.

— Аз съм Том Лапиър.

— Рейчъл Колинс.

— Чух, че сте дошла за досието на Дън. Знаете ли, капитан Бърнс още ви е сърдит заради онази нощ.

— Ако се наложи, отново бих постъпила по същия начин.

— Повечето от нашите, и аз в това число, прослушахме записа от онази нощ. Ако имаше нещо ценно, щяхме да ви изпратим касетата.

Рейчъл кимна, пристъпвайки от крак на крак.

— Вярно ли е, че вашите началници са ви нахокали здравата, защото капитан Бърнс е останал недоволен от вас?

— Е, да кажем само, че съм имала и по-щастливи дни в кариерата си.

Лапиър почтително сведе глава.

— Чух, че е загинала една жена… офицер, от вашите. Познавахте ли я?

— Тя ми беше пряк началник. И освен това беше чудесен човек.

— Съжалявам, госпожице Колинс.

Рейчъл видя, че Том Лапиър посегна към папките, струпани в ъгъла на бюрото. Хрумна й, че няма да има по-благоприятен момент от този, и реши да рискува:

— Спомняте ли онзи ден, когато говорихме в помещението за разпити? Тогава при вас на гишето за пропуски се появи един мъж. Ако не ме лъже паметта, май че беше облечен в яке с ресни по ръкавите…