Филип Шелби - Разплата

— Не бива дори да се шегуваш с това, забрави ли?

Инженера можеше да се справи със задачата, защото ЦРУ нямаше по-добри агенти в Китай от стотиците шпиони, които му бяха пряко подчинени. В някои райони на огромната азиатска страна дори нямаше други американски разузнавачи, освен онези, които се числяха към контингента, вербуван от помощниците на Инженера. Така че никой не се удивляваше от факта, че ЦРУ никога нищо не му отказваше, че Инженера беше галеното дете на най-крупната шпионска централа в света — и така щеше да продължава, докато от „Уандърленд Тойс“ към Лангли течеше несекващ поток от разузнавателни сведения.

Инженера погледна през прозореца, огледа окапващите есенни листа и въздъхна примирено. Ако навремето в Хонконг не беше станал жертва на подло предателство, сега щеше да бъде на още по-високо стъпало по стръмната стълба на служебната йерархия. Но винаги съществуваше шанс един двоен агент да докладва на китайското контраразузнаване данните за самоличността на Инженера — преди да издъхне, застигнат от американски куршум. Но сега Инженера не можеше да си позволи риска да проникне в Китай по нелегален канал и да си разчисти сметките с предателите в агентурната мрежа, която сам беше изградил с цената на многогодишни усилия.

Затова Инженера остана в родината си. Винаги е за предпочитане да останеш жив, отколкото да си мъртъв герой, макар и увенчан с лаври. Тогава му възложиха да оглави програмата „Лупа“ — всички знаеха, че няма по-способен от него, когато ситуацията изисква някой агент, изправен пред опасността от провал, да бъде изтеглен от оперативната зона и да бъде скрит вдън земя. Гигантската агентурната мрежа на Инженера в комунистически Китай се отличаваше с една особеност — тя изпълняваше само наблюдателски функции, но никога не й възлагаха нито саботажи, нито подривни операции, нито подстрекателство за граждански размирици. Така че Инженера разполагаше с достатъчно време да изтегли старите си кадри, след като беше обучил обаче техни равностойни наследници.

Но когато оставаше сам в огромния си кабинет, той усещаше колко му липсва агентурната дейност, непрекъснатото дебнене и надхитряване с невидимия враг. Преди да му предложат да се върне в Щатите, той нямаше спокоен ден, и то в продължение на години. А сега, от този тих и закътан кабинет, беше длъжен да прочиства агентурната мрежа от застрашените и съмнителните сътрудници. За хората от първата група, чийто живот висеше на косъм, Инженера се разпореждаше да бъдат изтеглени в Щатите според плановете, залегнали в неговата програма за закрила на информаторите. Но за онези от втората присъдата беше само една. Смъртта ги застигаше винаги, макар че някои от тях му бяха служили дълги години и го бяха снабдявали с безценни сведения.

Инженера отново се замисли за разговора с Логан Смит. Много способен мъж, но бесен — заради смъртта на сестра си, което естествено помагаше да бъде по-лесно манипулиран. Въпреки страданието си, а може би тъкмо по тази причина, този Смит напредваше доста бързо в разследването. Инженера не се съмняваше, че много скоро Логан Смит ще се добере до Рейчъл Колинс.

Спокойно можеше да стигне в Балтимор по обяд, ако не беше онзи проклет трактор, блокирал за час и половина двете платна на Магистрала I-295. Стана един следобед. Зад нея опашката от превозни средства се удължаваше с всяка минута, а тя чакаше в колата, нервно стискайки волана. Чак към един и четиридесет изнервената жена се добра до светофарите на Камдън Ярдс, на няколко километра от полицейското управление на Балтимор.

Никъде по съседните улици не се намери свободно място за паркиране, затова тя бе принудена да подкара колата към пристанищния хотел „Омни Инър Харбър“ — за да остави там колата, взета от агенция за автомобили под наем. Обясни на пазача на паркинга, че ще обядва някъде наблизо, след което влезе във фоайето, зави надясно покрай павилиона за вестници и излезе през кафенето откъм задната фасада на хотела на Хановер стрийт. Прекоси няколко улици в посока към авеню Файет и там спря пред количката на един продавач на сандвичи. Взе си кутийка пепси и я изпи на един дъх, без да откъсва поглед от внушителната сграда на полицейското управление, извисяваща се над околните сгради на площада. От кулата на градския часовник в далечината отекнаха два удара.

Сега, когато отново се озова в Западна Вирджиния, пак я обзе изкушението час по-скоро да се махне оттук и да потегли на юг, към Атланта. Но образът на Моли, който не преставаше да тревожи мислите й, и този път й помогна да преодолее поредния безразсъден порив.