Филип Шелби - Разплата

Рейчъл изтръпна от ужас, когато научи, че госпожа Пени К. била неизлечимо болна от рак — тайна, която тя навярно беше решила да скрие от дъщеря си и да я отнесе в гроба.

Къщата леко миришеше на влага, дори на плесен. Рейчъл отвори клапата на отдушника над камината, стъкна цепениците и подпалките, след което драсна кибритена клечка. После отиде в банята да се измие, след което домъкна от леглото в спалнята стария юрган. Сгуши се на ъгловия диван, загледана в пламъците. Заспа неусетно, без да разбере, че огнените езици се бяха пренесли в сънищата й.

Моли помръдна, преди да дойде в съзнание в студеното тъмно помещение. Когато зрението й постепенно се адаптира, тя откри, че може да вижда. Всичко наоколо тънеше в лека мъгла.

Усети някаква опора зад гърба си. Нещо като маса, покрита с дебела и гладка изкуствена материя.

„Нима това е хирургическа маса?“

Ръцете й бяха опънати настрани, а краката й — разтворени, притиснати върху масата.

Китките и глезените й бяха завързани с дебело въже, което за щастие, поне не беше много кораво. И не беше пристегнато докрай, така че й оставяше малко свобода на движение. Но съвсем малко.

„Какво е това въже? Да не е кабел с гумена изолация?“

Обувките й бяха свалени, но усещаше познатия допир на дрехите си по кожата. Не беше изнасилена — доколкото можа да прецени, лежаща завързана върху масата, все още не успяла да се окопити докрай.

Но в същия миг я прониза нетърпима болка. В долната челюст. Езикът й предпазливо опипа венеца — липсваха три от долните й кътници. Костта под венеца пулсираше болезнено. Тя притвори очи, омаломощена от болката. И си спомни юмрука, вдигнат срещу лицето, удара, от който главата й се бе отметнала назад… и хрущенето на изкъртените й зъби.

Припомни си юмрукът, но не и лицето зад него. Ала Моли знаеше кой можеше да бъде — само куриерът. Сега най-важното за него беше дали бе успяла да зърне физиономията му.

— Шофьорът на микробуса е мъртъв.

Изрече думите, може би само за да чуе собствения си глас. Оказа се леко издрезгавял заради пресъхналото й гърло. Но това, което не очакваше, беше отговорът, долетял някъде отзад, над главата й:

— Да. Мъртъв е.

Тя извъртя глава надясно и едва тогава го видя — седнал в удобно кресло, с някаква книга в скута си. Лицето му беше скрито зад блестяща маска, в сребристо и зелено, изящно изрисувана, покриваща цялото му лице — носа, скулите и дори очите.

Той се надигна и Моли видя, че беше облечен в черно поло и тъмносини панталони. Не успя да забележи някакви отличителни знаци — брадавици, бенки или белези по брадичката и врата. Нямаше часовник на китката си, нито пръстени по ръцете си. Нищо, което да може да бъде запомнено, за да бъде използвано по-късно за разпознаването му.

Изглежда, че той веднага схвана какво целеше тя с огледа. Но гласът му остана спокоен, дори леко загрижен, като на пастор, повел паството си на пикник в чест на църковен празник.

— Добре. Успя да ме огледаш. И разбра, че не откри нищо забележително, нали? Така че вече можем да приключим. — Непознатият додаде след кратка пауза: — Ако те интересува каква е тази маска, поне по този въпрос мога да задоволя любопитството ти. Маската е венецианска. Не знам дали си присъствала на зимен карнавал във Венеция. Забележително зрелище. Можеш да ми имаш доверие.

Инженера дръпна завесата от бял плат, окачена на ролки към паравана от неръждаема стомана. Моли видя, че зад завесата е скрита количка със санитарен поднос, върху който грижливо бяха подредени няколко спринцовки и ампули с плътни гумени запушалки.

В този миг я сепна миризмата, която се излъчваше от него, въпреки плътното поло, вдигнато до адамовата му ябълка. Тя познаваше отнякъде този аромат, помнеше колко й беше скъп навремето… Но не и излъчван от този мъж. И тогава я осени прозрението — в залата, където заседаваше сенатската комисия! Същият парфюм я бе облъхнал тогава… Малко преди да излезе в коридора…

— Можеш да ме наричаш просто Джим, Моли.

Той повдигна чантата, нейната чанта, така че тя да може да я види.

— Изглеждаш забележително добре за жена, която на два пъти е прекосила за едно денонощие цялата страна. Но след като не си възнамерявала да спираш никъде, за къде се бе запътила, всъщност?

Моли дори и не искаше да мисли, че той през цялото време е дебнел всяка нейна стъпка. Не искаше да слуша какво точно й говори. По-важното беше как изговаря фразите. Търсеше нещо индивидуално, неповторимо в интонацията му — следи от акцент, фъфлене или някакъв друг говорен дефект. Обаче гласът на Джим звучеше гладко и плавно като на коментаторите по телевизията.