Филип Шелби - Разплата

— Чувствам се като глупачка — въздъхна Моли. — Знам какво може да очаквам там, във Вашингтон, но не и тук. Тук всичко ми е чуждо.

— Моли, ти избра най-разумната тактика, единствено възможната, като ни измъкна от Вашингтон. Сега вече наистина всичко е наред.

— Може би имаш право…

— Ще ти се обадя веднага щом пристигна в Кармел. Ще ми съобщиш ли резултата от разследването относно сержант Дън?

— Да. Не мисля, че ще ми отнеме много време. Зная къде да търся и на кого да се обадя.

Наоколо се виждаха още няколко от последните пътници — явно за пръв път пристигащи на Западното крайбрежие, защото се озъртаха като изоставени деца. Те се усмихнаха и кимнаха на Рейчъл и на Моли. Зарадваха се, че не бяха единствените пришълци, изпаднали в затруднение.

— Сигурна ли си, че бързо ще приключиш разследването? — попита Рейчъл.

— Ако не възникнат някакви усложняващи ситуацията обстоятелства около случая със сержант Дън, всичко ще се изясни до седмица, най-много две. Но ако се наложи да се търси по-надълбоко, може да се забавя с още няколко дни. Ала това не е най-важното. Предполагам, че към края на следващата седмица вече ще имам отговорите на най-важните въпроси.

— Да, разбирам, че нямаш търпение да приключиш разследването — кимна Рейчъл. — Но който и да е преследвачът, няма да успее да те заблуди, защото е очевидно, че си решена на всяка цена да го разкриеш.

— Разбира се, че го искам — тихо добави Моли. — И кълна се, ще го направя.

— Но няма ли да ти коства прекалено много?

— Естествено, но без това няма да мине…

Рейчъл я докосна по ръката, което накара Моли да се обърне към нея.

— И докъде предполагаш, че може да стигне разследването, Моли?

— Кой знае? Може би чак до Белия дом.

Моли неочаквано прегърна Рейчъл, отривисто, може би, за да възпре следващия й въпрос.

— Ето го твоят автобус.

Опашката от чакащи нервно помръдна. Моли за последен път потупа Рейчъл по рамото. После застана на тротоара и изчака потеглянето на автобуса.

Рейчъл нагласи сака си в багажника и се настани на едно от местата до прозорците. През стъклото видя как Моли отвън й махна с ръка, преди да изчезне от погледа й.

Моли се върна в терминала, бързо премина през гишетата за проверка и се нареди пред подвижния ръкав, заедно с останалите пътници за обратния полет до Вашингтон. Заобиколи спокойно редицата пред паспортното гише, без да оглежда чакащите. Беше премного уморена от взиране в десетки непознати лица.

Погледът й машинално попадна на дрипаво момиченце, може би нямаше повече от десет години, което обхождаше телефонните автомати, с надеждата да намери някоя забравена монета от двадесет и пет цента. Моли измъкна портмонето от чантата си, отвори го и се взря в снимката, поставена под прозрачната преграда.

Беше отпреди три години, през онази прекрасна пролет във Вашингтон, когато цъфтяха черешите. Мъжът, който й се усмихваше от снимката, изглеждаше малко над четиридесет, но в засмяното му лице имаше нещо много младежко. Вятърът, рошещ косата му, беше запратил един немирен кичур на челото му. Моли бръкна в портмонето си, за да намери монета за телефон. Трябваше да се обади в града, а тъкмо сега беше най-удобният момент. Припомни си гласа му. Радостта му щеше да е примесена с изненада, със загриженост за нея и с много, много топлина, на каквато е способна само искрената безрезервна любов. Само една-единствена усмивка, само няколко негови думи като магическа пръчка бяха в състояние да изличат умората от лицето й и напрежението от тялото й.

„Не, не мога. Ще иска да разбере защо се обаждам, след като няма да мога да остана при него. Освен това, пак ще си измисли нов повод за тревоги и накрая отново ще бъда принудена да го излъжа.“

Моли върна монетата в портмонето си и се обърна с гръб към телефонните кабини, за да избяга от изкушението. Повече не биваше да позволява на когото и да било да я разсейва и да отвлича вниманието й. Много нерви й костваше да отведе Коупланд и Ъндъруд до тайните квартири и да им осигури безопасност. Усещаше, че силите й са на изчерпване. Затова бе длъжна да ги пази за последните стъпки, водещи до крайната цел. Двамата информатори бяха споделили с нея всичко, което знаеха, но никой друг не беше в течение на разкритията й. Ако обаче се окаже, че двамата информатори са я подвели с нещо, а междувременно Естърхаус открие липсващите документи, веднага ще побързат да я обвинят. Тогава сигурността на Коупланд и Ъндъруд ще бъде застрашена и не е изключено да бъдат изложени на смъртна опасност. За Моли не беше толкова трудно отсега да предвиди реакцията на достопочтения съдия Саймън Естърхаус.