Филип Шелби - Разплата

Самолетът се приземи във Вашингтон в 6 часа и 5 минути. Утрото се оказа дъждовно и мрачно. Инженера си проби път през навалицата от пътници, очакващи транзитните полети. Той знаеше, че вчера Моли беше пристигнала с такси на летището, но Рейчъл беше оставила своя служебен седан на паркинга, в зоната за краткотрайно паркиране. Така че сега той беше готов да се обзаложи, че Моли държи в някой от джобовете си резервния ключ на седана.

Оказа се, че и този път е познал. Връзката с ключовете се полюшваше на левия й показалец. Двата ключа се поклащаха едва-едва, докато тя чакаше под навеса на автобусната спирка. Инженера знаеше, че ако беше по-топло, Моли би поела пеша към паркинга. Именно по време на тази разходка би било най-удобно за него да я отвлече. Но днес, заради снега, тя беше принудена да изчака служебния микробус.

Най-после микробусът се появи на завоя — тъмнозелен, ловко маневриращ сред оживения трафик. Инженера застана зад нея малко преди тя да прекрачи локвата от разтопен сняг, изпратена с намръщени погледи от измокрените граждани, чакащи редовния автобус от градската линия. На предното стъкло на микробуса ясно се виждаше знакът, забраняващ достъпа на неупълномощени лица.

— Моля, показвайте служебните си карти… Вашата карта, госпожо — подвикна й шофьорът.

Инженера видя колко бързо Моли му подаде служебната си карта. Очевидно я беше извадила от чантата си, още преди микробусът да се приближи към спирката.

— Окей. Следващият…

Шофьорът затвори вратите. Непрозрачните отвън прозорци и дъждът, примесен със сняг, бяха причината вътре да цари полумрак като в гробница.

— Вашата служебна карта, господине?

— Извинете. Сега ще я извадя.

Но вместо нея извади колт, 22-ри калибър, със заглушител. В лявото слепоочие на шофьора цъфна дупка, не по-голяма от ловна сачма.

Шумът от изстрела едва се чу, макар Инженера да очакваше, че ще привлече вниманието на Моли, чийто слух вероятно беше достатъчно обигран на тренировъчното стрелбище. Така и стана. Но понеже беше прекалено изтощена от пътуването, тя не успя да реагира достатъчно бързо. Юмрукът на Инженера улучи челюстта й и тя се стовари върху стоманения стелаж за багажа и мигновено изгуби съзнание.

Инженера избута трупа на шофьора на пода, намести се зад волана и предпазливо потегли по натоварената магистрала. Спря микробуса едва когато стигна до седана с военна маркировка. Чак тогава измъкна връзката с ключовете от пръста на Моли, отвори багажника и напъха в него трупа на шофьора.

Върна се в микробуса, за да завърже ръцете й с въже, а после облепи устата и очите й с лейкопласта, който откри в аптечката. Пипаше чевръсто, но същевременно извънредно внимателно — очакваше го доста дълъг маршрут, без възможност за никакво спиране.

На другия край на континента, в наетия под наем форд мустанг Рейчъл Колинс пътуваше на север по Федерална магистрала номер 101. Преди да се премести на Източното крайбрежие, на нея често й се налагаше да пресича границата между Северна и Южна Калифорния. Още не беше забравила къде бяха любимите места за засади с радари на патрулите от пътната полиция — сега, в един през нощта, пътят беше чист и безопасен, затова си позволи да вдигне до сто и шестдесет километра в час.

Измина шестстотинте километра до Кармел за малко повече от четири часа. През целия път слушаше разсеяно местните радиостанции. Оказа се, че още помнеше честотите им. Рейчъл се беше насочила към дома или поне към това, което някога беше неин дом. Изпитваше смесени чувства — беше щастлива, изпълнена с радостно очакване, но същевременно примесено с горчивина и раздразнение. Получи се доста интересен коктейл. Ползата от него беше, че нито за миг не й позволи да задреме на волана.

Щом отби от Магистрала 101, Рейчъл се насочи нагоре към хълмовете, надвиснали над океана, за да пресече крайбрежната магистрала и да навлезе в тънещите в мрак стръмни улички на Кармел.

Една патрулна полицейска кола я засече на Оушън авеню и не я изпусна чак до Фрейзър. Рейчъл спря пред къщата, излезе от колата, обърна се назад и видя как припламна цигарата на водача в полицейския автомобил. Нямаше светлини на предната веранда. Отключи вратата и протегна ръка, за да напипа ключа за осветлението. После се върна на верандата, застана под лампата и махна с ръка на полицая в автомобила, който се отдалечи безшумно, но чак след като я огледа внимателно на светлината.

Къщата принадлежеше на майка й. След дългогодишно скитане сред артистичните поселища по крайбрежието, Пени Колинс най-после се бе върнала в родния Кармел. Двете спални й бяха предостатъчни — едната тя преустрои в ателие, за да се занимава със своите фигурки от цветно стъкло. Рейчъл вече беше постъпила във Военната прокуратура и двете поддържаха връзка единствено с писма. Иначе Рейчъл рядко посещаваше майка си. Никой не можеше да разубеди Пени, че дъщеря й беше постъпила подло с нея, избирайки военната кариера, като че не й стигаха собствените й проблеми и усещането за провален живот. Всъщност, Рейчъл научаваше много повече за постиженията на майка си не от писмата й, а от витрините на скъпите бутици по Оушън авеню. Веднъж се престраши да влезе в един от тях и да попита продавача имат ли от прословутите статуетки на майка й. Остана доста изненадана и дори изпита гордост, когато мъжът зад щанда заговори с възторг за творбите „Пени К.“ — така я знаеха в артистичната общност. Почти във всяко от разкошните имения по склоновете над Пебъл Бийч можело да се намерят нейни работи. Търсели ги колекционерите от цяла Калифорния, та чак до Сан Франциско.