Филип Шелби - Разплата

Масивната стоманена верига, стягаща скобата на стената и ръкохватката на вратата на хладилника, доскоро беше заключена с голям жълт катинар. Но сега катинарът беше свален, а веригата висеше до пода. Вратата на хладилника не беше затворена.

Шон винаги беше гледал на лабораторията като на свое убежище, недостъпно за останалите. С никого не беше споделил за откритието си. Винаги когато се прокрадваше насам, внимаваше някой да не го проследи. Не искаше никой да узнае за тайната му. Но ето че някой друг е бил тук. Някой от строителите може би?

Той се огледа предпазливо. Всичко останало си беше на мястото. Защо строителите ще се интересуват само от хладилника?

Трябваше да провери какво има в него.

Шон си проправи път през празните, покрити с прах шкафове и лабораторни маси. Пристъпи внимателно, привел глава. Изведнъж съгледа следи от стъпки по прашния под. Веднага се насочи по тях, без въобще да му хрумне, че унищожава ценни улики.

Първото, което го озадачи, беше отвратителната воня като от развалени яйца. Притисна длан към носа си и се извърна настрани, за да си поеме дъх. Щом се добра до масивната врата на високия хладилник, той я побутна с ръка. Очакваше да не се помръдне, ала за негова изненада, тя изскърца и се оттласна към близкия шкаф. След това се върна обратно, но не можа да се затвори, защото й попречи човешка ръка, внезапно изскочила от вътрешността на хладилника.

Шон остана вцепенен за секунди, парализиран от страх. Отвътре се показа рамо. След това и най-ужасното — главата. Безжизненото тяло се строполи на мръсния под в краката му и червата му сякаш се обърнаха. Ужасеното момче леко извика и усети топла урина да се стича по бедрата му. Едва тогава му проблесна, че може да тича. И да крещи с все сила.

Полицейският отряд от отдел „Убийства“ във Вашингтон успя да разпознае трупа на тридесет и седмата минута след кошмарната находка на Шон Флин. Един от детективите, пристигнали за огледа, откри дамска чанта, захвърлена в ъгъла. В нея намериха шофьорска книжка на името на майор Моли Смит.

Съгласно инструкциите при подобни ситуации, лейтенантът, ръководещ разследването, веднага позвъни в Управлението на Военната прокуратура във Форт Белвоар. От самото начало беше ясно, че случаят няма да бъде оставен само на местната полиция. Полицаите и детективите от Военната прокуратура ще се надпреварват кой пръв да разкрие убиеца, но дано поне се държат по-цивилизовано. До голяма степен това щеше да зависи от заключенията на експертите, натоварени с аутопсията.

Лейтенантът не очакваше, че големите шефове ще проявят особен интерес към случая.

Дежурният офицер във Форт Белвоар, лейтенант Бил Джесъп, регистрира обаждането от Вашингтон и реагира както при стандартно полицейско съобщение. Полицаят от отдел „Убийства“ още говореше по телефона, когато Джесъп натисна бутона, за да сигнализира по спешност аварийната група от четирима следователи към Военната прокуратура. Не беше изтекла и минута, когато в кабинета се втурна майор Кенет Дейвс. За да съкрати обясненията, Джесъп направо му пусна записа от разговора с Вашингтон. Дейвс го изслуша докрай и посегна към телефона на бюрото, за да вдигне на крак хората си.

— Да се обадя ли на Холингсуърт? — предпазливо попита Джесъп.

Дейвс се замисли за миг.

— По-добре е да му докладваш още сега. Замесено е онова момче от училището с особен статут. Знаеш, че тези дипломатски синчета са любимци на журналистите. Да, няма как да се оправим без помощта на Холингсуърт.

— Имам предчувствието, че онези от Вашингтон ще решат, че е редно сами да поемат случая.

— Да бяха само те… Учениците в онова училище до едно са деца на чужди дипломати и Държавния департамент ще вдигне голям шум. Ще видиш, че работата ще опре чак до ФБР.

— Тогава какво ще предприемеш?

Дейвс извади цигара и почукна с нея по табакерата си, преди да щракне запалката.

— Първо ще я прибера тук — тихо процеди той. — Тук, където служеше и където можем да й осигурим последни грижи. — Замълча за миг-два, преди да продължи: — А ти предай на Холингсуърт, че не искам никой да ми се пречка, докато си върша работата.

Д-р Скот Керъл, главен съдебен лекар към вашингтонското полицейско управление, навремето беше служил като полеви хирург. Във Виетнам се беше нагледал на ранени войници и офицери, заловени в плен и жестоко измъчвани от неприятеля. Сега, като хвърли още един поглед върху масата, на която беше положен трупът на майор Моли Смит, отново го завладяха спомени от фронта. В онези дни, в жабката на арматурното табло на полковата катафалка, използвана и за аутопсии, поне можеше да се намери плоска манерка уиски.