Филип Шелби - Разплата

— Моли, ти ли си? Какво става с теб?

Моли Смит чак сега я забеляза. Като че ли изпод земята беше изскочила стройната красавица с пепеляворуса коса, отметната назад и прихваната с диадема. Не личеше, че вече беше прехвърлила четиридесетте, макар и най-много с една-две години. Лицето й не беше толкова загоряло — както я помнеше Моли от последната им среща — но и сега жената изглеждаше в цветущо здраве. Вероятно посвещаваше почивните си дни само на разходки с яхта. Или на тенискортовете. Бежовата пола, подбраното в тон сако със спортна, дори младежка кройка, допълнено с ярко шалче — целият й тоалет издаваше, че никога не е страдала от недостиг на пари. Но това отдавна беше публична тайна — всички знаеха, че Памела Естърхаус беше не само много богата, но и притежаваше рядко изтънчен вкус.

— Памела… извинявай, че не ти се обадих. Но въобще не очаквах, че ще се срещнем тук.

— О, за миг ми се стори, че съм се припознала. — Памела нямаше навик да присъства на всички публични изяви на амбициозния си съпруг, съдията Саймън Естърхаус. Тя погледна в посоката, в която допреди малко се беше взирала Моли. — Чакаш ли някого?

— Не. Току-що напуснах заседателната зала.

— Прослушването за Норт?

— От Военната прокуратура ми наредиха да се явя като наблюдател по разследването.

Моли не можеше да си обясни как се изплъзна лъжата от устните й. Вече беше късно да си върне думите назад.

— Лично аз съм доволна, че най-после се приключи с тази тягостна история — кимна Памела. — Не мога да ти опиша как се измъчваше Саймън. — Тя млъкна, когато очите й се спряха върху лицето на Моли. — Прощавай, изглеждаш ми разстроена.

— Норт беше един от нас — побърза да отклони въпроса Моли. — Най-добрият сред днешните военни. Да не говорим за политиците…

Памела Естърхаус се огледа, преди да въздъхне примирено.

— Да не би да съм засегнала забранена за непосветените тема? Е, щом е така… извинявай още веднъж. Но дори и аз се досещам каква загуба за армията е била смъртта на генерала… — Памела се замисли за миг, преди да продължи: — Ти познаваше ли го? Искам да кажа… по-отблизо?

Въпросът й едва не накара Моли да се задави.

— Не. Не бяхме близки.

Когато отново вдигна глава, тя видя първо визитната картичка в ръката на Памела.

— Бих се радвала да седнем някъде на чаша кафе, да си побъбрим и прочее. Но сега може би моментът не е подходящ. Отгатнах ли?

Моли поклати глава, но взе визитната картичка. Памела работеше в Министерството на правосъдието. На картичката не беше вписана длъжността й. Напечатано беше само: „Управление за подбор на кадрите“. Моли веднага схвана какво може да се крие зад този неясен статус.

— И аз ще се радвам да се срещнем и да си поговорим — рече тя, като се постара гласът й да прозвучи искрено.

Преди шест години, в разгара на войната в Залива, тя се беше запознала с Памела Естърхаус в Риад, столицата на Саудитска Арабия. Военновременните запознанства по традиция се осъществяват много по-лесно. Онази паметна нощ двете жени бяха прекарали на терасата на покрива на Риад Интернешънъл Хотел, пред бутилката „Джак Даниълс“, загледани в арабската нощ, озарявана от огнените дири на ракетите „Пейтриът“, летящи срещу руските „Скът“, изстреляни от Ирак. На зазоряване вече си бяха разменили адресите и телефоните, с обещанието да се видят отново при първа възможност. Но това намерение, както и повечето обещания, давани във всяка война през паузите между две поредни сражения, така и си остана неосъществено.

— Сега съм във Форт Белвоар — уточни Моли Смит.

— А ние, Саймън и аз, живеем в Джорджтаун, на Кукс Роу. Така че и двете нямаме оправдание да отлагаме срещата. Нали?

— Да.

Моли побърза да се отдалечи. Памела Естърхаус й се нравеше, но точно днес нямаше желание да си уговаря срещи с изтъкнати светски личности.

Памела й махна с ръка на раздяла, обърна се и продължи към заседателната зала. Усещаше как всички наоколо се извръщат, за да я огледат — мъжете с алчни, жените с критични погледи. Вече беше свикнала с подобни реакции, съпътстващи всяка нейна поява сред обществото, въпреки че в началото на кариерата й беше трудно да реши кое я вълнуваше повече — неприкритото мъжко възхищение или завистливите искрици в женските очи. Но днес специално я тласкаше подчертаният интерес на околните, независимо от пола.

Прекоси просторната заседателна зала, вече напълно опразнена, открехна вратата зад подиума и влезе. В луксозно обзаведения кабинет, в който съдиите се подготвяха за обявяването на присъдите (понякога след бурни дебати), цареше тишина, също както в залата. Зад масата от орехово дърво се виждаше само една мъжка фигура.