Филип Шелби - Разплата

— Не може ли поне да взема един душ, преди да напиша рапорта?

— Тук нямаме отделна баня за жени. Разполагаме всичко на всичко с два душа, но в момента и двата са заети.

Половин час по-късно душовете още не бяха свободни. Рейчъл бе принудена да се задоволи с умивалника в приемната. Изтърка грижливо лицето и ръцете си, без да обръща внимание на драскотините от стъклата, посипали се върху главата й при нахлуването през прозореца на склада.

След това тя се обади във Форт Белвоар. Дежурният офицер, майор Джесъп, й съобщи, че началникът — генерал-майор Ричард Холингсуърт — в момента отсъствал, но от Балтимор някой си капитан Бърнс вече три пъти звънял до Форт Белвоар.

— Ще ми обясниш ли, Колинс, какво се случило там при теб, в Балтимор, та този капитан още не е на себе си?

Рейчъл накратко му описа как беше протекла операцията.

— Господи, каква бъркотия!

Най-после гласът на дежурния офицер заглъхна. В слушалката се чуваше само астматичното му дишане.

— Мисля, че… че добре си се справила — изрече той след дълга пауза. — Но е необходимо да напишеш още един рапорт, само че този път за нас, за архивите в Белвоар.

За миг Рейчъл се изкуши да се оплаче, че в банята в Балтимор нямат дори душ за жени полицаи. Ще напише проклетия рапорт и ще го тръсне на бюрото на капитан Бърнс, а после ще подкара колата към Форт Белвоар… С пълна скорост, въпреки строгите ограничения за скоростта на полицията по магистралите на Мериленд и Вирджиния. Искаше час по-скоро да се прибере в своя апартамент, в своята баня.

Вече привършваше рапорта, но сега пък капитан Бърнс беше изчезнал някъде. Наистина ли беше толкова натоварен, или само имитираше заетост?

Тя грабна листата и гневно ги тръсна върху масата, за да ги подравни. Въобще не й хрумна, след като се подписа най-отдолу, още веднъж да изчете написаното, въпреки изискванията в инструкциите. Повече нищо не можеше да добави, за да облекчи съдбата на онази жена, така внезапно овдовяла… Нито пък на момчето, останало сирак. За щастие, състоянието на жената бързо се подобряваше. Рейчъл се отби при нея в болницата, след като лекарите, успокоени от липсата на счупени кости и наранявания, бяха разрешили пациентката да бъде разпитана. Рейчъл й съобщи, че съпругът й, сержант Чарлс Дън, е мъртъв. Кенди Дън се опита да надигне глава от възглавницата. В очите й просветна искрица живот, а по устните й пробяга бледо подобие на усмивка. За Кенди Дън свободата сякаш имаше вкус на сладостен, но забранен нектар от екзотичен чуждоземен плод.

Рейчъл я прегърна, пожела й да се възстанови скоро и излезе от стаята, замислена върху поредната загадка — с какво тази невзрачна жена беше привлякла вниманието на груб мъж като сержант Дън?

Сцената отново изплува в съзнанието й, докато подреждаше листата върху бюрото. Загледана през прозореца, тя проследи смяната на дежурните полицаи пред входа на Управлението, последвана от появата на групата строители с работни комбинезони в сигнални цветове. В първия миг високият мъж с кафяво кожено яке с ресни на ръкавите като на индиански воини — изобщо не привлече вниманието й. Едва след няколко минути погледът й неволно попадна на него — когато непознатият вече се беше обърнал, за да се отдалечи към отсрещния тротоар. На гърба на якето наистина се виждаше изображение на индиански воин. Преди да си тръгне, високият мъж беше разменил няколко думи с дежурния офицер, който проведе след това кратък разговор по вътрешния телефон от постовата будка. От сградата излезе друг полицай и взе от дежурния малък пакет, оставен от високия мъж с коженото яке. Дежурният измъкна някакво листче и написа нещо върху него.

„Записа името му — помисли си Рейчъл. — Навярно онзи е бил куриер.“

Тя вдигна очи към внушителния старомоден стенен часовник над бюрото. Десет и половина. Беше гладна, изтощена и мръсна. Когато отново надникна през прозореца, куриерът беше изчезнал.

Арлингтън Мемориал Бридж е една от забележителностите на Вашингтон. Това е внушителен мост, стиснал като в челюсти двата бряга на Потомак. Движението по този мост е постоянно натоварено — от магистралата Джордж Вашингтон Мемориал Паркуей към центъра на столицата. В пиковите часове всяка минута повече от триста автомобила прекосяват моста. Повечето от водачите са снабдени с клетъчни телефони и всеки втори предпочита да проведе разговора си точно когато преминава по моста, където няма нито светофари, нито завои.