Филип Шелби - Разплата

„Истински фарс“, каза си тя.

Моли Смит беше наполовина скрита зад една колона, ала въпреки това виждаше ясно какво става около подиума — само на петнадесетина метра бяха ложите на репортерите. Зеленият килим пред тях беше осеян с дебелите черни кабели и триножните стативи за камерите. Официалните лица не бяха повече от двадесет: представители на Пентагона и на Съвета по националната сигурност. Присъстваха още президентският съветник по въпросите на националната сигурност, както и трима представители на Военната прокуратура.

Преди да се появи в залата, Моли прегледа списъка на заседаващите. Сигурна беше, че нито един от тримата служители на Военната прокуратура не я познаваше лично и имаше опасност да възникне недоразумение от появата на майор Смит като главен военен следовател на това заседание, което не беше посветено на някакво конкретно престъпление. Защото никой в залата не си позволи дори да спомене думи като „престъпление“, „заговор“ или „убийство“.

Настъпи дългоочакваният миг, когато се отвориха вратите от двете страни на подиума. В залата влязоха петимата членове на сенатската комисия. Камерите веднага започнаха да жужат като пчели посред лято.

Моли отправи поглед към мъжа, който се настани в председателското кресло — съдията Саймън Естърхаус, от единадесети състав на Федералния апелативен съд. Днес той щеше да ръководи работата на комисията. С набитата си фигура и решителното си изражение, отдалеч внушаващо идеята за неподкупността на съдебната власт, той смътно напомняше на Моли Смит за генерал Шварцкопф 3 3 Генерал Норман Шварцкопф (1934), командващ американските войски по време на войната в Персийския залив (операция „Пустинна буря“, 1991). Завършил Военната академия в Уест Пойнт, специалност Ракетни войски. Сражавал се във Виетнам. Командир на десанта на о-в Гренада (1983). — Б.пр. .

През последните седмици Моли се беше запознала с всички достъпни сведения от биографията на съдията Естърхаус. Той вече се беше превърнал в политическа фигура от национален мащаб. Подобно на Линкълн, съдията беше започнал юридическата си кариера в глух фермерски район — в щата Охайо — но това не му беше попречило да се издигне стремглаво до върховете на правната система. Блестящ студент и усърден младши съдия във Върховния съд, по-късно той бе постъпил като партньор в престижната юридическа кантора „Бел енд Робъртсън“ във Вашингтон. Оттам се бе преместил в щатската юриспруденция на Мериленд, за да се добере най-после до длъжността федерален съдия. Бил на служба при няколко президента, участвал в безчет сенатски комисии, сега Саймън Естърхаус явно беше в зенита на кариерата си. Всички знаеха, че президентът го беше одобрил, макар и засега само неофициално, като кандидат за наскоро овакантеното кресло на Върховния съд. Според опитните политически наблюдатели — така наречените „инсайдъри“, за които във Вашингтон нямаше тайни — назначаването му било чиста формалност, въпрос на време.

„Чиста формалност“, едва чуто повтори майор Моли Смит.

Съдията Естърхаус удари с чукчето, за да въдвори тишина и огледа залата. Гласът му напомни на Моли буен поток, заливащ речните камъни и помитащ всичко по пътя си.

— Комисията преразгледа уликите, както и допълнителните сведения по случая. Вече разполагаме с окончателното съдийско становище. Но преди това ще ви помоля да се запознаете с един видеозапис.

Осветлението постепенно загасна. От тавана на залата се спусна огромен екран, заемащ свободната част от стената вляво от подиума. Моли притвори очи. Беше гледала стотици пъти тези кадри, сама, пред видеоапаратурата в кабинета си. И още толкова пъти в нощните си кошмари. В материала за нея вече не съществуваха неизвестни величини. Облегна се на колоната и допря лице до хладния мрамор, без да обръща внимание на бликналите сълзи.

На пистата в базата на ВВС „Андрюс“ първо се появи военният самолет С-12, приличащ донякъде на „Лиърджет“. Към него със стегната стъпка се приближи генерал Грифин Норт — висок и снажен, с безукорна военна стойка, отривисто отдаващ чест на униформените изпращачи — до един офицери от неговия щаб.

Ето, той се обърна, за да размени няколко думи с адютантите си и накрая се сети за камерите. Изразът на лицето му се смекчи, сякаш беше зърнал нещо скъпо на сърцето му. Слънчевите отблясъци от тъмните му очила заиграха върху гладката му черна кожа. За миг генералът се поколеба, но после се обърна и енергично тръгна нагоре по стъпалата. Приведе се само преди да потъне в полумрака на самолетната врата.