Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Вярвате ли в това?

— Да.

— Но защо е разпоредил монтирането на „канарчетата“, след като е бил сигурен, че крушките са безопасни?

— Казва ли ти някой? — изсумтя Уилсън. — Може би е искал да си поиграе или пък е направил услуга на някоя лаборатория, която няма търпение да демонстрира новия си продукт. Ти на мен, аз на теб, нали знаеш? Работата е там, че Даниълсън изобщо не е очаквал апаратурата да засече някакво заразяване. Дори фалшиво. И сега прави всичко възможно нещата да не стигнат до важните клечки във Вашингтон.

— И затова използва мен, а не ФБР, така ли? В името на сигурността?

— Вероятно мисли, че ще свършиш работа и ще си държиш устата затворена.

— А защо да си държа устата затворена?

— Това си е ваша работа, между теб и Даниълсън. Освен ако не проявиш желание да включиш и мен…

— Трябва да тръгвам, господин кмете.

Уилсън замислено опипа ревера на сакото си.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Аз трябва да изляза от тази ситуация по точно определен начин.

— Нека отгатна. Ако нещата все пак се размиришат, ще се разграничите от Даниълсън, нали?

— Молбата ми е да ме държиш в течение, нищо повече.

— За да имате предимство на пистата, а?

— Ти също.

Уилсън извади визитна картичка и я плъзна по масата.

— На тези телефони можеш да откриеш Рисман по всяко време. Той ще ми предаде каквото му кажеш. Вече споменах, че тази работа трябва да приключи още днес следобед, стига някой да не се направи на умник.

— Ами ако все пак се случи?

— Ще ни държиш в течение.

Прибрах визитката в джоба си.

Кметът стана и излезе.

Три черни микробуса чакаха на паркинга зад университетската лаборатория. Аз се качих в средния и се настаних на задната седалка. Моли Карълтън седна зад волана и си закопча колана. Последна от сградата излезе Елън Бразил. Беше си сложила слънчеви очила и говореше по телефона. Приключи разговора, преди да влезе в колата, а после се сгъна на две и се настани до Моли.

— Носите си доста играчки — отбелязах аз, хвърляйки поглед към солидната стена алуминиеви сандъци зад гърба си.

— Ще бъда откровена с вас, мистър Кели — заговори Бразил, забила поглед в някаква невидима точка пред колата. — Никак не съм доволна от участието ви в тази операция!

— Може пък да успеем да се сближим — рекох.

— Съмнявам се — поклати глава тя и отпи глътка от алуминиева бутилка с надпис „ЧИСТО“, която държеше в ръце. Неволно сведох поглед към обикновеното пластмасово шише с минерална вода „Евиан“, което ми бяха връчили горе.

— Какво знаете за антракса?

Този път Бразил благоволи да ме удостои с поглед и дори примигна.

— Имам представа какво представлява антраксът като оръжие — отвърнах. — И си давам сметка, че ако това оръжие е проникнало в тунелите на метрото, нито вие, нито който и да било друг може да направи нещо, за да спаси много хора от ужасна смърт.

— Точно тук грешите. Моли и аз сме учени и не се интересуваме от политика. Изобщо не ни пука от боричканията на властимащите във Вашингтон.

— Но вие сте държавни служители. Кариерата ви зависи от някой във Вашингтон, който трябва да бъде доволен от вас.

— Дейността ни се финансира от частния консорциум „Лаборатории Си Ди Ей“, който има договор с Министерството на отбраната за разработка на ултрамодерни технологии за борба с химическите и биологичните оръжия. Да, ние действително имаме контакти с правителството, но не работим за него. Това ни позволява да избегнем много разпоредби и ограничения, които са задължителни за държавните институции.

— Какво по-точно ви позволява? — пожелах да узная аз.

— Ами например да сритаме някои задници — обади се нашата шофьорка, която ме гледаше студено в огледалото за обратно виждане и недоволно поклащаше рижите си къдрици. — Ние харчим огромни средства и предприемаме огромни рискове, които със сигурност няма да бъдат приемливи за обикновените данъкоплатци. Правим го, защото е необходимо, и постигаме много добри резултати.

Бразил щракна ключалките на куфарчето в краката си и извади някакъв жълто-черен уред, дълъг трийсетина сантиметра и широк около двайсет.

— Знаете ли какво е това?

— Прилича ми на рутер или нещо подобно — отвърнах аз.

— Нарича се „търсач“. Строго секретна разработка. В целия свят има най-много десетина такива.

— Цял съм слух.

— Доскоро идентификацията на патогените изискваше събиране на проби, които впоследствие се изследваха в лабораторни условия. Но този „търсач“ използва светлинни вълни с определена честота, които обработва с помощта на специален алгоритъм. Това му позволява за броени минути да открие наличието на антракс. Портативен, работи на батерии, може да бъде използван и от хора с минимална подготовка.