Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— А защо никога не съм чувал за него?

— Никой не чува много за войната с биооръжия — отвърна Бразил. — Може би защото е страшна…

— Колко точен е този уред?

— Деветдесет и девет процента. Поне в лабораторни условия.

Спряхме пред спирка „Клинтън“ на Синята линия на метрото.

— За пръв път ще го използваме при полеви условия — добави Бразил.

— Страхотно. Но въпросът ми продължава да е открит. Какво ще стане, ако „търсачът“ установи наличието на биологична зараза? Хората пак ще умират.

Карълтън вкара микробуса в едно свободно място на паркинга и се обърна.

— Тогава влизат в действие алуминиевите сандъчета отзад — поясни тя.

Обърнах се да ги погледна.

— Какво има в тях?

— Чували ли сте за въглеродните нанотръби, мистър Кели? — попита Бразил, докато отваряше вратата.

— Не.

— В такъв случай има какво да научите. Хайде, да вървим.

Макар и пусто, горното ниво на спирка „Клинтън“ изглеждаше съвсем нормално. Спуснахме се по стълбите към перона, задръстен от оборудване и изолиран с няколко пластмасови прегради. Без да каже нито дума, Бразил изчезна зад най-близката от тях. Аз понечих да я последвам, но Карълтън вдигна ръка.

— Трябва да се преоблечем — поясни тя, счупи печата на един от алуминиевите сандъци и извади нещо, което приличаше на космически скафандър. — Това се нарича ЯБЗ.

— Предполагам костюм за ядрено-биохимична защита — кимнах аз.

— Много добре — похвали ме тя. — Предлага надеждна защита срещу патогени с размер до нула цяло и единайсет микрона.

— Това нищо не ми говори.

— Просто го облечете. Той разполага с автономно захранване с кислород и система за вътрешна комуникация, която ще ни позволи да поддържаме връзка помежду си.

Карълтън започна да навлича защитния костюм. Аз я последвах.

— На какво разстояние сме от мястото, където е бил засечен патогенът?

— На осемстотин метра.

Престанах да се обличам.

— Наречете ме луд, но не трябваше ли да намъкнем тези костюми още преди да слезем тук?

Карълтън извади един шлем със затъмнен визьор и ми го подаде.

— Перонът и стълбището вече са проверени за наличието на патогени. След като се уверихме, че всичко е чисто, задействахме нещо като компресорна зона за отрицателно налягане в тунела от тук на запад.

— Вършили ли сте подобно нещо и в други тунели на метрото?

— Никъде нищо не сме вършили. Районът с ограничен достъп започва след последната преграда. Въздухът се филтрира през специална система, а съдържанието му се контролира непрекъснато.

Карълтън си сложи шлема, а после ми показа как да направя същото с моя. Мушнах пистолета си в страничния джоб и дръпнах ципа.

— Имате два бутона на китката си — поясни с приглушен от шлема глас тя. — Ако натиснете първия, ще можете да разговаряте с мен.

Подчиних се.

— Така добре ли е?

— Перфектно — вдигна палец тя. — Радиостанцията ви е на честота, която позволява да разговаряте само с мен и Елън. Има обхват около километър и половина. Когато сме един до друг, ще ни бъде по-лесно да контактуваме направо през маските. Уведомете ме, ако искате да говорите с останалите членове на екипа, и аз ще ви свържа. А сега натиснете втория бутон.

Натиснах го. В горния десен край на визьора се появи малък екран, на който се виждаха хора със защитни костюми, които вземаха проби.

— Това, което виждате, е видеоматериал от работните площадки около релсите — обясни Карълтън. — Можем да ви свържем и с канала за базата данни, но само със съгласието на доктор Бразил.

Натиснах бутона за втори път и видеото изчезна.

— Къде е доктор Бразил? — попитах.

— Последвайте ме.

Преминахме през пластмасовите прегради и се озовахме пред извита стъклена преграда в метална рамка, която запечатваше останалата част от перона и тунела отвъд. Достъпът до тях се осъществяваше през две врати, поставени на разстояние една от друга. Зад първата бяха монтирани две големи машини с огромни сиви перки, към които бяха прикачени множество маркучи. Те пъшкаха и кашляха като старец, който цял живот е пушил по пет пакета цигари дневно. Перките съскаха като проядени дробове.

— Система за принудителна вентилация — обясни Карълтън.

Вероятно го каза за мое успокоение, което обаче така и не дойде.

— Готов ли сте? — обърна се тя.

Не видях нищо, с изключение на отражението на шлема си в нейния визьор.

— Да, отваряйте.

Преминахме и през втората врата. На ръба на перона бяха поставили временна стълбичка, която опираше в чакъла на тунела.