Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Той отби до тротоара и изтръска две таблетки тайленол от шишенцето, което държеше в жабката. Двата трупа бяха приети от помощника на съдебния лекар, който се съгласи да почака за попълването на съответните документи — вероятно защото се опасяваше да не се сдобие и с трети.

Часовникът на таблото показваше 8:03 ч. сутринта. Малките негодници положително вече бяха на път за училище, изскочили от високите блокове без асансьори. Куин включи на скорост.

Навлезе в „Килдеър“ от изток, срещу знаците за еднопосочно движение и с два пъти по-висока скорост от разрешената. Не след дълго видя пет-шест хлапета, които се бяха облегнали на паркираните коли, настръхнали от студа. Те се разпръснаха в мига, в който зърнаха колата. На двайсетина метра от тях Куин натисна газта, насочи се към близката уличка, а после скочи на спирачките. Колата поднесе, задницата й повали на земята едно от момчетата, който бързо скочи на крака и побягна, накуцвайки с единия крак.

Куин включи на заден и излезе обратно на платното. Игнорирайки групата, той насочи вниманието си изцяло към накуцващия хлапак. Точно както в онези тъпи предавания по „Дискавъри“, в които се обясняваше как лъвовете винаги преследват слабите и ранените.

Облечено с анцуг на „Чикаго Уайт Сокс“ с вдигната качулка, момчето се оглеждаше за някоя незаключена врата. Куин нави волана, качи колата на тротоара и се понесе след него. Хлапакът се опита да яхне предния капак, но не беше достатъчно бърз. Куин го затисна странично към стената на сградата, изскочи навън и разгъна телескопичната палка, която висеше отстрани на бедрото му.

Хлапакът беше на не повече от дванайсет-тринайсет години. Скимтеше като някой от плъховете, попаднали в капаните с лепило в някогашната му къща, в момента обитавана от бившата му съпруга.

— Как се казваш?

Момчето продължаваше да се бори и в един момент успя да се освободи. Но Куин го сграбчи, преди да побегне, и тръсна палката, която се разгъна до максималните си размери.

— Не те чувам! — изрева той и го удари в сгъвката на коленете. Хлапакът се свлече на земята и се сви в очакване на следващия удар. Главата му се изравни с бронята на колата. Дишаше тежко, на пресекулки.

Намираха се на една отсечка от Уест Сайд, наречена Кейтаун заради многобройните виещи се улички, чиито имена започваха с буквата „К“. Наименованието си кварталът беше получил още през 1910 г., когато старейшините на града установили, че разстоянието от тук до границата между Илиной и Индиана е точно единайсет мили, а буквата „К“ е единайсета поред в азбуката. Самият Куин не се интересуваше нито от историята, нито от азбуката. Когато навлизаше с колата си в Кейтаун, той виждаше един супермаркет, две училища, петдесет и трима агенти на нелегалната лотария и сто и четири бара. Това място беше кота нула за бандата „От четирите краища на света“, чиято територия се простираше на североизток до Гарфийлд Парк, отвъд който започваше царството на „Шестте аса“. Двете банди си бяха разпределили почти целия пазар на дрога в Уест Сайд и решаваха помежду си кой и кога да умре.

Куин извърна глава и внимателно огледа улицата. Околните сгради приличаха на беззъби старци — с олющена мазилка и черни дупки на мястото на някогашните врати и прозорци. Те бяха убежище за всякакви наркомани, които деляха голите стаи с така наречените „семейства“ — групи от десет до дванайсет деца, които живееха и пътуваха заедно, като по-големите се грижеха за по-малките. Всички се препитаваха от пласирането на дрогата, която получаваха от бандите.

— Ти от „Четворките“ ли си? — попита Куин.

Никакъв отговор.

— Какво ти казах за тази пресечка?

Нищо. Куин вдигна палката и я стовари в ребрата му.

— Как се казваш?

Празният поглед на хлапето говореше, че е яло предостатъчно бой. Ченгето мълчаливо окачи палката на колана си.

— Маркъс — промълви невръстният беглец.

Куин кимна, сякаш помнеше името му.

— Какво казах на шефа ти за тази пресечка?

— Де да знам.

— Казах му, че тук се намира основното училище — обясни Куин и вдигна палец над рамото си. — Което означава, че не можете да отивате зад пазара. Освен ако не си платите.

Момчето на име Маркъс едва-едва повдигна глава.

— Колко?

— Предай на Рей Рей, че ще му съобщя цифрата. Кажи му, че са настъпили известни промени.

Маркъс примигна и зачака. Едва тринайсетгодишен, той вече се беше научил кога трябва да си затваря устата.

— Кажи му, че се е появил Корееца. Това означава, че вашата фамилия трябва да получава стоката директно от нас.