Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Значи по четиристотин дози три-четири пъти в годината.

— Горе-долу.

— Милион и половина, разделени на около дузина, нали така?

— Приблизително — сбърчи чело Куин, затруднен от сложните сметки.

— Ако това е базата на Корееца при продажбата на „Четворките“, значи те правят три пъти по толкова. Което означава, че ти трябва да ни докарваш шест пъти повече, по дяволите!

— Те си имат дистрибутори.

— А ти имаш стоката, Куин. Или по-точно аз я имам… И то в неограничени количества.

Очите на Куин се насочиха към багажника, а мъжът зад волана кимна.

— Направи така, че Корееца да получи доставката си още днес.

— Цена?

— Нека остане двайсет.

Куин се усмихна в себе си. Цената на едро на улицата беше двайсет и два долара за доза. Той щеше да я вдигне на двайсет и три и да прибере разликата.

— Един-двама униформени ще я смъкнат — рече на глас той.

— С маркирани коли ли я доставят?

— И още как — ухили се Куин. — Пласьорите много се кефят.

— Обзалагам се, че е така. А какво става с „Асата“?

— В момента са слаби — сви рамене Куин.

— Значи да не им продаваме?

— Не съм казал такова нещо. Преди пет години за малко да изхвърлят „Четворките“ от бизнеса.

— Какво се случи?

— Появи се Рей Рей. Новият главатар на бандата за Кейтаун. Умно копеле, пипа със здрава ръка. Най-подходящият ни партньор в бизнеса.

Мъжът зад волана щракна багажника за втори път и кимна. Куин огледа безлюдния паркинг, прехвърли сака в своята патрулка и се върна край страничното стъкло.

— Изглеждаш зле, Куин.

— Явно съм хванал грипа. Като свърша тук, се прибирам у дома и лягам.

— Първо се погрижи за дрогата — рече мъжът зад волана и включи на скорост.

Куин отстъпи крачка назад, представяйки си колко лесно би могъл да гръмне новия си бос право в лицето. Полицейски инспектор Винс Родригес вдигна стъклото и потегли. Беше време за обилна закуска.

Преди да се прибере у дома, Маркъс Робинсън се отби в Гарфийлд Парк. Ребрата го боляха, бедрото му беше здравата ожулено от калника на патрулката, но въпреки това можеше да се движи нормално. Седна на една пейка близо до входа на оранжерията и спря поглед на бяла жена с шапка в розово и синьо, която водеше момченце и момиченце към изложбата на азалии и хортензии, обозначена с ярки плакати. Момченцето срещна погледа на Маркъс и бързо извърна глава. Добра идея. Маркъс измъкна тетрадката и моливите. Веднъж беше влизал в оранжерията, но там се оказа много горещо, а той се почувства неудобно от толкова много погледи върху себе си. Оттогава насам предпочиташе да бъде навън и да рисува парка. Цветен килим през пролетта и лятото, големи правоъгълници трева и голи лехи през есента, дебел сняг върху скулптурите през зимата — това предлагаше частната му художествена галерия.

Днес обаче Маркъс пренебрегна красотата наоколо, концентрирайки се върху грозотата вътре в себе си. Няколко бързи щрихи с молива оформиха лицето на ченгето, като се постара да подчертае полуотворените му устни. Останалата част от тялото му чезнеше надолу към черните павета. Тлъсти буболечки покриваха гърдите му, а около краката му се увиваше змия. Устата на ченгето беше разтворена в безмълвен вик, ръцете му бяха вдигнати високо нагоре, към ръба на страницата. Моливът на Маркъс изскърца върху хартията и спря. Очите му опипаха рисунката, после я обърнаха странично и тетрадката се затвори.

В парка пареше тишина. Слънчевите лъчи с мъка си пробиваха път през облаците. От вътрешността на оранжерията долиташе плисък на вода. Някой миеше стъклата с гъба, окачена на дълга дръжка. Млада бяла жена излезе навън и тръгна по алеята. Беше в напреднала бременност и придържаше с ръце натежалия си корем.

— Какво правиш? — попита тя, настанявайки се на пейката до него.

— Нищо — отвърна Маркъс, отвори тетрадката и отново започна да скицира. Жената наблюдаваше ръцете му. Тя беше наркоманка, която се люшкаше между бандите на Уест Сайд и според обстоятелствата харчеше парите на някой глупак или просто висеше по ъглите, когато тези пари секваха. Маркъс беше чувал, че се готви да продаде бебето си веднага след като го роди.

— Какво рисуваш? — попита тя, плъзгайки поглед по тясното пространство, което ги разделяше.

— Нищо.

— Познавам ли те?

Той се обърна да я погледне. Тънък пуловер покриваше корема й и почти докосваше жълто-червената роза, татуирана на врата й.

— Не.

— От „Четворките“ ли си?