Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Ти си готов убиец, малкият — прошепна с уважение той. — Това е истината, повярвай ми. А сега ми кажи защо си пожелал да ме видиш…

Маркъс Робинсън седеше на канапето на зелени и бели райета и разказваше на Рей Рей за ченгето, наречено Дони Куин.

На пет километра от там Дони се събуди в леглото си. Стотина неравни удара го деляха от пълното спиране на сърцето.

Направи опит да отвори очи, но клепачите му отказаха да се подчинят. Стана, повлече се към огледалото и ги разлепи с пръсти. Отражението, което го гледаше, беше ужасно. Подпухналото му лице беше зачервено, дробовете му свиреха с всяко вдишване и издишване. Дони нямаше представа какво точно става с него, но хапчетата явно не си вършеха работата.

Усети как краката му се подгъват и пръстите му се вкопчиха в ръба на гардероба. Беше на прага на смъртта. В обърканото му съзнание се появиха смътни мисли за всичко онова, което не беше успял да свърши през живота си. Не за другите, а за себе си. Например да се грижи за сърцето си. Петдесет удара, преди да спре, проклетото нещо започна да мърда и да подскача в гърдите му. Направи отчаян опит да постави нещата под контрол. Гърдите му се издуха в огледалото.

Двайсет и пет удара. Дони се люшна към средата на стаята и изразходва пет от тях, за да набере 911. Успя да изграчи името си и рухна на пода.

Десет удара. В ухото му звучеше гласът на телефонистката, която настояваше за повече информация. Претърколи се по гръб и насочи поглед към сенките, които се движеха по тавана. Кой, по дяволите, се беше промъкнал в спалнята му? Всъщност това беше без значение. Сърцето му се свиваше в последни конвулсии, изпомпвайки на пресекулки намаляващи количества кръв. Лично преброи последните пет удара, преди да се гмурне под водата и да заплува, докато сърцето му се пръсна.

Пациент нула, както го нарекоха по-късно, беше мъртъв още преди екипът на спешна помощ да го изнесе на количка от апартамента му. Поради факта, че беше полицай, откараха тялото му в общинската болница „Кук“, където се присъедини към труповете на двамата бездомници, които вече го чакаха в моргата. Хвърлил кос поглед на лицето му, един от интернистите прояви достатъчно разум да разпореди спешни кръвни проби. Час по-късно резултатите бяха готови. Докторът нямаше представа за какво става въпрос, но това, което видя, никак не му хареса. Изпрати резултатите на началника си, но той не им обърна внимание, тъй като участваше в телефонен дебат с представители на Синия кръст относно използването на нови мамографи, които болничната управа вече беше отказала като ненужни.

В същото време още двама лекари в „Маунт Синай“ се натъкнаха на подобни симптоми у своите пациенти — един от „Мърси“ и двама от „Ръш“. И те споделиха загрижеността си със своите началници, които също не направиха нищо. Поне не веднага. За съжаление хищникът, който беше захапал Чикаго, нямаше никакви намерения да чака…

— Какво по-точно е това? — попитах аз.

Влязохме в гаража под бетонния блок, който се намираше в края на Хайд Парк, може би на километър от кампуса на Чикагския университет.

— Казах ли ви, че Си Ди Ей е частна лаборатория? — обърна се да ме погледне Елън Бразил.

— Да.

— Това е един от филиалите ни.

— Какво им е на университетските лаборатории?

— Си Ди Ей е функционален еквивалент на биолаборатория от четвърто ниво — най-високото в света. Химически душове на влизане и излизане от работните зони, двойно антибактериално филтриране, задължително използване на защитно облекло от всички, които работят с живи организми.

— Какви по-точно?

— Най-смъртоносните патогени, познати на човечеството. Плюс още няколко, които все още не са официално представени. Тук създаваме чудовища, мистър Кели. Правим го, защото знаем, че лошите упорито работят в тази област. Трето ниво, Моли…

Моли Карълтън включи на заден ход и насочи микробуса към една от товарните рампи. Двама мъже започнаха да разтоварват оборудването. Последвахме Бразил, която се насочи към външен товарен асансьор със сгъваема метална врата.

Кабината издрънча и спря на третия етаж. Озовахме се в слабо осветено пространство със спарен въздух, типичен за таванските помещения. Моли натисна няколко бутона на окачената на стената клавиатура, които отвориха две тежки на вид врати. Лъхна ни леден въздух. Стените и таванът на коридора бяха сиви, а мокетът — черен. Тръгнахме по него, завихме наляво и продължихме по друг подобен коридор, а после и по трети. През цялото време не срещнахме жива душа, а само бдителните очи на многобройни камери.