Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Маркъс поклати глава и отново насочи вниманието си към тетрадката. Усети тихото къркорене на червата си и стисна молива. Тя се премести по-близо, дишайки тежко.

— Искаш ли една свирка?

Той отново я погледна. Тя трепереше, но не от треска. Маркъс мразеше наркоманите. Мразеше и бебето в корема й.

— Не.

— Ще ти го духна, стига да имаш желание — настоя тя и погледна многозначително към розовите храсти наблизо.

В съзнанието на Маркъс изплува представа за нож. После затвори тетрадката си и стана.

— Май не си падаш по женските, а?

Смехът на бременната прониза мозъка на Маркъс, който закуцука по алеята. След няколко метра бедрото му се отпусна и той се затича.

Домът му се намираше в изоставена къща, застроена в незаконно отрязан парцел западно от Гарфийлд Парк. Маркъс не знаеше как се казва улицата, на която живееха вече трети месец. Тя много му харесваше, главно защото двете съседни сгради също бяха празни. Напълно празни. Според по-големия му брат Джеймс те били собственост на „Четворките“, които държали там пари и стока. Маркъс не прояви интерес. За него най-важни бяха тишината и спокойствието, които царяха наоколо.

Пъхна се под закованите на кръст дъски на входа и се озова в просторна стая, разделена на части от чаршафи и паянтови сенници, използвани като паравани. До стената спяха двама наркомани, които не усещаха лъчите на слънцето, пълзящи по рошавите им глави. Един пияница отпиваше от бутилката в ръката си и трепереше под парцаливо одеяло. Друг беше опрял пръст на устните си и замислено наблюдаваше движенията на момчето, което се беше появило в стаята. Близкият чаршаф се раздвижи и от него се показа главата на дванайсетгодишния Туист — едно от хлапетата, които висяха на ъгъла при появата на ченгето.

— Избяга ли, Маркъс? — попита той.

— Щом съм тук — сви рамене новодошлият.

Туист се ухили, а Маркъс плесна протегната му ръка.

— Отивам до магазина — рече Туист. — Искаш ли нещо?

— Не, добре съм.

— Сесил питаше за теб.

Раздвижи се още един чаршаф. От него се измъкна Сесил, следван от Джеймс.

— Къде беше, по дяволите?

Сесил беше лейтенантът на техния квартал. Ако Маркъс оплескаше нещата, последиците бяха за Сесил. Или поне така твърдеше той.

— Куката ме спипа.

— Говори ли с теб?

Маркъс кимна и Сесил пристъпи към него. От дългите му кичури висяха гроздове бели мъниста, които тракаха при всяко поклащане на главата му.

— Какво искаше тоя шибаняк?

— Трябва да говоря с шефа.

Сесил стовари юмрука си в брадичката му. Наркоманите надигнаха глави, привлечени от предстоящото шоу.

— Ще говориш с мен, мръсен негър!

Маркъс се надигна и изплю кървава храчка върху дъските. Сесил го беше удрял и друг път, но малките нямаха право да отвръщат на по-старшите.

— Кажи му — умолително го погледна Джеймс, който очевидно не искаше скандалът да се задълбочава. Маркъс огледа Сесил от горе до долу, машинално свивайки и отпускайки пръстите на ръцете си. Нека проклетият негър да се наслаждава на мига, защото някой ден ще го гръмна, помисли си той. Намеренията му в това отношение бяха съвсем сериозни.

— Куката каза, че Корееца е вън от играта. Отсега нататък ще работим с него.

Сесил отново го удари, този път с отворена длан.

— Жалък глупак! Какви простотии дрънкаш?

— Така каза куката. Днес ще пристигне последната доставка на Корееца. След нея вече го няма. Куката рече, че изобщо не му пука от мутрите на Корееца.

Сесил погледна Джеймс, който поклати глава.

— Отиваме при Рей Рей — каза Сесил, хвана ръката на Маркъс и го повлече след себе си.

Рей Рей Сампсън не говореше много. Нямаше смисъл. Поначало си беше играч със самочувствие, подкрепено от достатъчно ум, за да управлява бизнеса. Намериха го в един от складовете със стока, намиращ се на пресечка и половина от къщата, която обитаваше Маркъс. Беше седнал на канапе на зелени и бели райета, заобиколен от трима въоръжени мъже. Двама от тях бяха непознати за Маркъс, а третият беше Джейс — кльощав тип с черни очи като две бучки въглища. Рей Рей опъваше ластици върху пачки с пари.

— Какво има? — вдигна глава той.

Сесил избута Маркъс пред себе си.

— Това негърче иска да ти каже нещо.

Рей Рей наклони глава и впи поглед в Маркъс, който не отмести очи.

— Как се казваш, малкият?

— Маркъс.

— А ти? — кимна към Джеймс шефът на бандата.

— Джеймс Робинсън. Маркъс ми е брат.

Рей Рей хвърли поредната пачка върху купчината на масата.