Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Маркъс изви шия, сякаш не беше чул добре.

— От полицията?!

— Другата седмица ще говоря с него и ще му обясня как ще действаме. Днешната доставка от Корееца ще ви бъде последната. Ще запомня, ако внезапно вземе да изчезне. Разбра ли какво ти казвам?

Маркъс кимна.

— Добре.

Куин ритна с крак тетрадката и цветните моливи, които се търкаляха на земята.

— Това твое ли е?

Маркъс направи бързо движение, но Куин настъпи ръката му и се наведе да вдигне тетрадката. Скиците бяха смайващо добри, направени със замах и сигурна ръка.

— Ти ли си ги рисувал?

Маркъс сгуши глава в раменете си и скръсти ръце. Куин прелисти тетрадката. Мотаещи се по тротоарите нехранимайковци, предлагащи стока направо от колите, ухилени и предизвикателни. На други се виждаше вътрешността на някакво жилище, вероятно от дома на хлапето. Възрастен наркоман. Хлапак с пушка и цигара в уста, други двама заспали на пода, плътно притиснати един в друг. На последната страница имаше самотно оранжево цвете с безупречно оформени листенца, грациозно и красиво.

— Не е зле — промърмори Куин и подхвърли тетрадката на хлапето, което я улови и бързо я прибра. От дъното на улицата се появи майка с три деца, която ги заобиколи отдалеч и се насочи към училището. Говореше нещо на едно от тях, но гледаше към Куин. Вероятно беше съгледвачка на „Четворките“. Или пък търсеше стока. Ченгето опъна рамене, шкембето му щръкна. В същия момент земята под краката му се разлюля и той неволно протегна ръце да се опре на колата.

— Добре ли си? — попита Маркъс, заковал очи в пистолета му.

— Нищо ми няма — отвърна Куин и улови дръжката на вратата. Светът се завъртя още един-два пъти, после се успокои. Лицето на хлапето отразяваше собствения му страх.

— Изчезвай от тук. Не искам да те виждам на този ъгъл, докато шефът ти не плати.

Маркъс закуцука към близката уличка, следван от майката с детето. Куин остана сам. Плъзна се на шофьорската седалка и опря глава в хладната пластмаса на волана. Дланите му лепнеха от пот, сърцето му прескачаше. Май съм хванал грипа, помисли си той. Само това му липсваше.

Включи двигателя. Крайно време беше да се изнесе от шибания Кейтаун — място, което рано или късно щеше да го убие.

Пет пресечки по-нататък отби пред супермаркета „М&Т“. Влезе вътре, пристъпи към дългия плот и си поръча черно кафе и две захаросани понички. Почувства се малко по-добре. Една краун Виктория със затъмнени стъкла спря пред витрината. Куин излезе и се приближи към вратата на шофьора. Стъклото се смъкна на сантиметър.

— Говори ли с някой? — проскърца глас от процепа.

Куин огледа паркинга. Предпочиташе някое по-уединено място, но мъжът зад волана очевидно беше решил друго. Той командваше парада, поне засега.

— Да, говорих — кимна той. — Защо не се прехвърлим някъде другаде? Знам едно хубаво местенце наблизо, където никой няма да ни безпокои.

В отговор долови изщракването на багажника.

— Иди да хвърлиш едно око — каза мъжът зад волана. Куин заобиколи колата. В багажника имаше черен сак със златисти ширити. Дръпна ципа. Пред очите му се появи стоката. Двайсет и пет, може би трийсет плоски прозрачни пакетчета. Дръпна ципа, затръшна багажника и се върна обратно.

— На някои от тях все още стоят стикерите — отбеляза той.

— Мислиш ли, че това ще направи впечатление на „Четворките“?

— Трябва да ги отлепим.

Стъклото се плъзна още двайсетина сантиметра надолу. Мъжът зад волана носеше слънчеви очила.

— С кого говори? — попита той, без да поглежда към Куин.

— С едно от хлапетата, които пласират стоката.

— Само него ли намери?

Куин пристъпи от крак на крак, търсейки начин да насочи разговора в удобна за себе си посока.

— Това е най-доброто решение за нас. Хлапаците не задават въпроси, но приемат нещата сериозно. Все още не са обиграни дотолкова, че да забравят какво им се нарежда.

— Значи „Четворките“ ще получат посланието?

— То трябва да стигне до Рей Рей, истинското му име е Рей Сампсън. Със сигурност ще го получи, но въпросът е как ще отрежем Корееца…

— Това е моя грижа.

Куин вдигна ръка и отстъпи крачка назад.

— Добре, няма проблеми.

— Страх ли те е от Корееца?

— Говори се, че разполага с цяла армия биячи и не се колебае да я използва.

— И ще посегне на ченгетата?

— Защо не?

— Колко ти плаща?

— Двайсетачка на доза — махна с ръка Куин.

— А колко често му доставяш стока?

— Три, най-много четири пъти годишно. По двайсетина пакета.