Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Захранването на третата релса е изключено, но все пак внимавайте — предупреди ме Карълтън.

Поехме между релсите. Подметките ни вдигаха малки облачета черна прах. Карълтън спря на входа на тунела.

— Пет минути навътре — рече тя.

Подаде ми едно фенерче, включи своето и насочи лъча в мрака. В светлината му се мярнаха две-три козинести топки, които бързо изчезнаха в неизвестна посока.

— Плъховете все още са живи — отбеляза Карълтън.

— Албер Камю би казал, че няма от какво да се тревожим.

— Експерт по биооръжията? — обърна се да ме погледне Карълтън.

— Шегувате ли се?

Моли размаха фенерчето си.

— Просто влизам в ролята си, мистър Кели.

— Много смешно — отбелязах аз и насочих своя лъч към назъбените стени на тунела. — Струва ми се, че това е прекалено голяма зона за запечатване.

— Не съвсем — поклати глава Карълтън и тръгна напред. — Ако я изолираме както трябва и разчетем правилно данните, ограничението на заразата ще бъде повече от добро. Разбира се, при появата на патогени това не е първата ни грижа.

— Не е ли?

Карълтън поклати глава.

— Истинският проблем са влаковете — рече тя.

— Как така?

— Много просто. Влакът се носи с висока скорост към поредната спирка и тласка пред себе си заразен с патогени въздух. После спира и отваря врати за пътниците…

— И част от патогените проникват във вагоните.

— Точно така. После влакът тръгва към следващата спирка, към онази след нея и така нататък. Всяко отваряне на вратите предизвиква естествен вакуум и изпуска малки количества патогени.

— Следователно композицията се превръща в преносител на заразата.

— Това е красотата на цялата работа, особено когато става въпрос за метрото. Министерството на вътрешната сигурност проведе задълбочени тестове в тунели като този. В резултат се получи един доста сложен модел на разпространението.

— Страхотно! Колко влака са минали оттук сутринта?

— Може би три, преди да запечатаме тунелите. Два от тях са излезли на повърхността при Оук Парк. Третият е слязъл на по-долното ниво към района „Луп“.

— И летище „О’Хеър“?

— Да. Така че дори днес сутринта да сме открили и ограничили живи патогени, никой не може да каже какво количество от тях се е озовало на свобода… — Карълтън сви рамене, превключи каналите на радиостанцията си и попита: — Доктор Бразил?

Послуша малко, после кимна.

— Да, той е с мен. Добре, ясно… — Вдигна пръст да привлече вниманието ми и поясни: — Това беше Елън. Намира се малко пред нас.

Продължихме напред, преодолявайки плавен завой и лек наклон нагоре. В далечината се появиха подвижни бели светлини.

— Какво е това? — попитах.

— Кота нула.

— В смисъл?

— В смисъл, че там са се пръснали крушките. Да вървим.

Край двойната стоманена лента на релсите бяха клекнали две фигури, облечени в защитни костюми. Във визьорите им се отразяваха мигащите сини светлинки на някакви уреди. По-нататък в тунела се виждаха и други, които вземаха почвени проби изпод траверсите, използвайки лопати с дълги дръжки. Никой не ни погледна, никой не проговори. Всъщност аз не бях включен на тяхната честота и нямаше как да разбера дали това наистина е така. Зад плавния завой се натъкнахме на още четири фигури със защитно облекло, образували полукръг. Моли докосна ръкава ми и изчезна в мрака. Единият от четиримата се извърна към мен и ми направи знак да вървя напред. Срещнах погледа на чифт бледосиви очи зад визьора.

— Били ли сте някога тук? — пропука гласът на Елън Бразил в слушалките ми.

Помислих си за федерален агент Катрин Лосън, окована с белезници към някакъв метален шкаф. С куршум в бедрото, но все още жива.

— Не и облечен по този начин — отвърнах.

Ръката на Бразил описа плавен кръг наоколо.

— Този екип е специално подготвен за работа в заразена среда. Обработваме местопрестъпленията на генетично ниво. При подозрения за наличието на биологични оръжия изолираме, събираме и обработваме патогенни проби, стриктно спазвайки специфичен протокол.

— За да могат събраните улики да издържат в съда, така ли?

— Именно. Придържаме се към строга поредица от действия — от вземането на пробите чак до обработката им в лабораторията. Там разбиваме молекулярната структура на патогените, опитвайки се да открием как са създадени и откъде идват.

— И това ли правите?

— Да, стига вирусите или бактериите да са били модифицирани и да знаем къде да търсим. Повечето лаборатории оставят следи, които ние наричаме генетични отпечатъци или подписи.