Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Добавих сметана в чашата си и я разбърках.

— Искате ли да знаете защо? — добави Карълтън.

Не исках, но тя ме гледаше наежено, сякаш се готвеше да се пъхне в ухото ми и да вземе проба от главния ми мозък. Прецених, че ще е по-добре да се включа в играта.

— Защо?

— Защото работим с живи патогени и всяка седмица ни изследват кръвта. Просто като предпазна мярка. Но кофеинът пречи на кръвните тестове. Позволени са ни ограничени количества млечни продукти, но не и сметана.

— Много интересно — рекох.

— Пием големи количества диетична кола, в която няма кофеин — добави с усмивка Карълтън.

Отвърнах на усмивката й и се настаних в далечния край на заседателната маса, по-близо до Даниълсън. Този тип си беше абсолютен негодник и на даден етап може би му харесваше да отстранява колегите си, ако станат неудобни, но все пак не работеше с вируси, които с едно издишване могат да ликвидират половината свят. Освен това не му проверяваха кръвта като на шибания граф Дракула.

— Кого чакаме? — повторих въпроса си аз. В същия момент вратата се отвори.

— Благодаря, че се отзовахте, господин кмете — изправи се с протегната ръка Даниълсън.

Джон Джей Уилсън му подаде два провиснали пръста, огледа внимателно двете жени и едва тогава обърна внимание на моя милост.

— Кели. Питах се дали и ти ще бъдеш тук.

Кметът се настани начело на масата. Зад него се изправи някаква сива фигура с безлично лице, която сякаш имаше единствената задача да наднича над рамото му.

— Това е Марк Рисман, началник на канцеларията ми и временно изпълняващ длъжността главен юрисконсулт — представи го Уилсън.

Сивото петно се насочи към ъгловото място и седна. Даниълсън посочи двете жени, настанили се вляво от него.

— Предполагам, че ги познавате, господин кмете — каза той. — Да започваме.

Моли Карълтън използва дистанционното, за да затъмни прозорците и да намали осветлението. Стената срещу мен оживя. Едва сега осъзнах, че я използват и за екран. По нея пробягаха няколко кадъра, после се появи изображението на черна кутия с размери трийсет на трийсет сантиметра. Елън Бразил се изправи и заговори:

— Това е наша разработка на уред за ранно биопредупреждение, наречен „Канарче“. Някои от вас вероятно знаят, че три такива уреда са монтирани по маршрута на Синята линия на метрото.

— Уред за ранно предупреждение? — повторих аз и погледнах към кмета, който дори не трепна. Даниълсън направи знак на Бразил да продължи.

— Става въпрос за прототипи — поясни тя. — Бързам да ви предупредя, че надеждността им все още е проблематична. В тази връзка бих искала да добавя някои разяснения…

Тя огледа присъстващите.

— „Канарчето“ осъществява непрекъснат мониторинг на околната среда чрез вземане на проби от въздуха, които влизат в контакт с човешки кръвни клетки тип В, модифицирани да реагират на някои патогени. Споменатият уред може да идентифицира трийсет различни патогена в рамките на три минути след улавянето им във въздуха, включително антракс, чума, дребна шарка, туларемия и ешерихия коли.

Даниълсън се размърда на стола си и се наведе напред.

— Разполагаме ли с видеонаблюдение?

Бразил докосна екрана. „Канарчето“ изчезна, заменено от видеоматериал, показващ една от спирките на градското метро. Перонът беше пуст, с изключение на купчина сребристи сандъци в средата. В ъгъла се появи фигура на човек, облечен в бял защитен костюм, която прекоси перона с някакъв уред в ръка.

— Това е излъчване на живо от спирка „Клинтън“ на Синята линия — поясни Бразил. — Преди три часа общината я затвори за извършване на ремонтни дейности, а само час по-рано едно от нашите „канарчета“ регистрира присъствие на патогени на около двеста метра навътре в тунела.

Усетих как ме побиват студени тръпки. Преди четири часа! Огледах се и изведнъж си дадох сметка, че съм единственият участник в съвещанието, който продължава да стои прав.

— Сядай си на задника, Кели! — процеди Даниълсън. — Изпратихме съобщение до общината точно десет минути след като получихме данните!

Погледнах Уилсън, който кимна.

— Доктор Бразил вече обясни, че става въпрос за прототипи — добави Даниълсън. — А те имат недостатъци, един от които е, че понякога се задействат от съединения на фосилни горива — бензин, моторно масло и други боклуци, които се срещат във всеки тунел на метрото. Ние отдавна го очаквахме и ето, че то се случи.

— Всъщност какво точно се случи? — попитах аз.