Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Не мърдай! Полиция!

Дони задвижи цялата си сто и петдесет килограмова маса, която прелетя през платното, водена от полюшващото се шкембе. Лицето на непознатия целуна чикагския асфалт, който остави характерните си белези върху него още преди да стигне до канавката.

— Не чу ли предупреждението? — задъхано попита Дони.

Вторият скитник беше по-млад от колегата си. И в по-добра форма, но само в техническия смисъл на думата. Тоест — беше жив.

Дони го сграбчи за яката.

— Оня там приятел ли ти е? — разтърси го с две ръце той.

Бузите на човека бяха прорязани от дълбоки бръчки, свитите му устни издаваха глад. Въпреки студа тялото му излъчваше необичайна топлина. Дони пусна палтото му от груба материя.

Човекът се свлече на чакъла. Дробовете му се раздраха от тежка суха кашлица. Дони отстъпи крачка назад. Скитникът свали ръце от лицето си и го погледна. Устните му се разтеглиха в грозна лепкава усмивка.

— Видях какво направи с приятеля ми, мръсно ченге! — рече на пресекулки той.

Дони му нанесе силен удар в слепоочието. Главата му отскочи встрани и се удари в земята. Пръстите на полицая се впиха в гърлото на скитника и го вдигнаха. Краката с червени маратонки отчаяно заритаха във въздуха.

— Какво каза?!

От отворената уста на скитника се проточиха лиги. Миг по-късно юмрукът на Дони я разби. Тялото отлетя назад и се блъсна в бетонната подпора на надлеза, но трескавите очи останаха заковани в лицето на полицая. За пръв път от началото на инцидента Дони изпита страх: силен, неподлежащ на контрол страх, граничещ с паника. И изведнъж му стана ясно, че ако не убие, ще бъде убит.

Залови се за работа. Блъсна жертвата си на земята и притисна носа й с длан. Човекът заби нокти в гърба му и започна да рита. Очите му хвърляха жълтеникави мълнии в здрача. Но Дони не разхлаби хватката си. Драскането отслабна, краката престанаха да ритат. Очите се разфокусираха и изгубиха блясъка си. Дони коленичи до него с разтуптяно сърце. Не знаеше защо го направи, но имаше чувството, че това е най-доброто и най-правилното нещо, което беше вършил в живота си. Провери за пулс и дишане, после прекара длан по клепачите и замъкна скитника при приятеля му.

Изчака известно време, докато се успокои, включи радиостанцията си и докладва, че е попаднал на труповете на двама скитници, вероятно починали от естествена смърт. Влезе в топлата патрулка и зачака появата на микробуса на съдебна медицина. След кратък размисъл реши да се откаже от няколкото халби бира, които възнамеряваше да изпие след края на дежурството. Главно защото имаше да свърши още две неща, след което искаше да се прибере у дома и да се хвърли в леглото.

Даниълсън се върна без куфарчето си, придружен от две жени. И двете надхвърлили трийсет, със сериозен вид на учени.

Първата беше висока над метър и седемдесет, дългокрака, с атлетични рамене, скрити под бяла престилка. Кожата й бе с цвят на кремав мрамор, прорязан от синкави нишки. Черната й коса се спускаше до раменете. Голяма уста, квадратна брадичка и въздълъг нос, който вероятно не харесваше. Дълбоко разположените й очи ме оглеждаха с хладно внимание. Не бях сигурен дали го прави с цел да ме покани на питие, или просто ме третира като опитен екземпляр в епруветка. Но определено ме разглеждаше.

Другата жена беше малко над метър и шейсет, закръглена, с къдрава червена коса, луничаво лице и с подозрително изражение. Устата й беше от онези, които се движат дори когато не говори, а очите й бяха опасно живи — две наелектризирани боровинки, потопени в чинийки с вряло мляко.

Изправих се. Даниълсън седна на един от столовете и махна към новодошлите.

— Кели, това е доктор Елън Бразил, която ще работи с нас по случая.

По-високата се изправи.

— Аз съм доктор Бразил, а това е моята асистентка доктор Моли Карълтън.

Докато се ръкувахме, Даниълсън нетърпеливо почукваше с пръсти по масата. После вдигна капачето на мобилния си телефон.

— Къде са? — попита той, изслуша отговора, изсумтя и прекъсна разговора. — Налага се да почакаме. — Говореше на двете жени, сякаш мен изобщо ме нямаше в стаята.

— Кого чакаме? — попитах.

Даниълсън не ми обърна внимание и аз станах да си налея кафе. Вдигнах каната и я разклатих пред очите им.

— Някой да иска?

Очите на Елън Бразил останаха вперени в купчината документи, които беше извадила от куфарчето си, а Моли Карълтън поклати глава.

— Не можем да пием кафе.