Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Значи ти си я убил — казах аз.

— Не съм убеден, че съдебните заседатели ще бъдат заинтригувани от подобно заключение.

— Видях се с Лосън в метрото рано сутринта и я прострелях в крака с трийсет и осми калибър. Но ти вече знаеш това. Оръжието на престъплението е било у теб. Следователно стрелецът трябва да си ти или някой от твоите копои.

— Всеки миг към нас ще се присъедини една дама, която е един от най-големите експерти по генно инженерство, биооръжия и биокриминалистика в света. Тази сутрин тя ще има нужда от твоята помощ. Надявам се на пълното ти съдействие и дискретност. Информацията трябва да остане в рамките на нашата работна група. Ако откажеш, ще те арестувам и още до обяд ще се сдобиеш с официално обвинение за убийство на федерален агент.

— По телефона спомена за някаква ситуация в метрото. Дали не става въпрос за електрически крушки с антракс, които са изпопадали на земята?

— Ще се запознаеш с детайлите само ако стигнем до споразумение.

— Лосън знаеше за крушките. Затова ли беше убита?

Даниълсън прибра пистолета и снимките в куфарчето си.

— Да повикам ли учената дама, или да ти щракна белезниците и да те водя в участъка?

— Хайде, повикай я — усмихнах се благосклонно аз.

Даниълсън с нищо не показа, че е изненадан. Просто затвори куфарчето и напусна помещението. За момент останах насаме с решението си, което всъщност не беше никакво решение.

Дони Куин зави вдясно от редицата ресторанти на „Рандолф“. Пое на изток по „Уошингтън“, а после по „Клинтън“. Мина покрай спирката на Синята линия на метрото под магистралата, излезе на „Джеферсън“ и отново се насочи на север. Измина три пресечки и спря. Някакъв увит в дрипи скитник лежеше по очи под естакадата. Дони би го подминал, ако мъжът не лежеше на паважа на по-малко от километър от приюта „Олд Сейнт Пат“. Полицаят прибра в жабката плика с парите, грабна фенерчето и тръгна да пресича улицата. Студеният вятър впи алчни пръсти в униформеното му яке.

— Хей! — подвикна той и смушка бездомника с върха на палката си. Никаква реакция. Лъчът на фенерчето пробяга наоколо. Нищо. По улицата не се виждаше жива душа.

— Хей, нещастнико!

Този път той вкара в действие тежките си боти четирийсет и четвърти номер, които безмилостно се забиха в ребрата на скитника. Но той пак не помръдна. Мамка му. За последен път Дони беше клякал, когато бе с трийсет и пет килограма по-лек, освен това вече се беше задъхал. Реши да не бърза. В крайна сметка успя да се отпусне на едно коляно и да обърне скитника по гръб. Лицето му беше бяло като тебешир. Тънка синя линия очертаваше устните му. Дони свали ръкавицата си и потърси пулс. Човекът беше мъртъв. Това не беше най-лошата новина на света. Ако беше жив, трябваше да вика линейка, а после да си губи времето за показания и писане на доклади. А сега просто трябваше да отскочи до моргата и да попълни един-два формуляра. Когато ставаше въпрос за бездомници, смъртта винаги бе най-доброто решение.

Дони завлече трупа в тъмното подножие на естакадата и отново включи фенерчето. Този път лъчът му се насочи към горните етажи на близките сгради. Напоследък тъпаците се бяха научили да правят снимки на всичко, което попаднеше пред очите им. Но Дони не искаше никакви шибани фотографии. Майната им. Винаги можеше да каже, че е търсил някакъв документ за самоличност.

Най-напред провери ръцете и китките на бездомника, а после и шията. Тези негодници имаха изненадващия навик да се кичат с какво ли не — пръстени, часовници, верижки. За съжаление този тук беше чист. Дони дръпна ципа на якето с надпис „Ред Булс“. Дванайсетгодишният му син беше луд по „Булс“, но едва ли щеше да хареса миризмата на това яке. Пръстите му измъкнаха допълнителната подплата от стари вестници и стигнаха до вътрешния джоб. В него имаше тънко руло банкноти, стегнато с ластик. Опитното му око веднага установи, че повечето са еднодоларови, а общата сума едва ли надвишаваше трийсетина долара. Пъхна парите в джоба си и посегна към прикрепената за ревера му радиостанция. След което слухът му долови необичаен звук.

— Стой, чикагска полиция!

Лъчът на фенерчето се стрелна към храстите в дъното на надлеза. Пред очите му се мярна зелена войнишка куртка и червени маратонки марка „Конверс“. Някой се готвеше да побегне, но Дони нямаше да позволи подобен развой на събитията. Не и при всичките шибани фотоапарати, които напоследък се виждаха навсякъде.