Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Спря колата пред първия ресторант. Тук специалитетът беше суши — пет парченца риба, които струваха трийсет долара. Минаваше шест сутринта, но все още беше тъмно. Дони примигна с фаровете. Трийсет секунди по-късно от вратата излезе дребен латиноамериканец с червено сако на пиколо. Дони открехна страничното стъкло и пиколото пъхна книжен плик в процепа.

— За всичките шест — каза той и посочи останалите пет заведения надолу по улицата. — За този и следващия уикенд.

Дони намести шкембето си над колана и претегли плика в дланта си.

— И за другата седмица, нали?

— Si , и за другата — кимна пиколото.

— А откъде знаете колко ще изкарате през другата седмица?

— Знаем — отвърна пиколото и нетърпеливо потропна с крак.

— Ще видим — процеди Дони, вдигна стъклото и стъпи на газта.

Онзи уплашено отскочи назад. В огледалото за обратно виждане се видя как показва среден пръст, а после хуква обратно към топлината на ресторанта. Дони се ухили. Това му харесваше. Омраза, недоверие и добрата стара алчност: трите основни стълба, на които се крепеше системата.

Напъха плика във вътрешния си джоб. Ресторантите си плащаха за привилегията да паркират колите на клиентите си в страничните улички около „Рандолф“. В противен случай Дони и колегите му вадеха кочаните с талоните за глоби, имайки грижата цифрите в тях да бъдат наистина болезнени. Рекетът се вършеше на принципа „според заслугите“. Е, не съвсем… Фирмите, управляващи този бизнес, имаха задължението да предоставят точната бройка на колите, паркирани в района през уикенда. Но ако ченгетата преценяха, че бройката е занижена, или пък просто решаваха да вдигнат мизата, талоните за глоби отново влизаха в действие. Ако и това не проработеше, просто сменяха системата. Започваха безкрайни проверки на документите, вадеха се и дрегерите за алкохол — все безотказни средства за вгорчаване на нощния живот на клиентите. Дони отново опипа обемистия плик във вътрешния си джоб. По принцип не си падаше по авансовото плащане. Не че имаше нещо против, но то усложняваше нещата. Разкърши рамене, вратните му жили изпукаха. Сърцето му под пластовете тлъстина ускори ритъма си. Прокашля се да го успокои и за пореден път се запита дали Джо Шестте бири си даваше сметка колко стресираща е службата на патрулиращото ченге.

Срещнахме се в конферентната зала на третия етаж на научния център „Епстайн“ към Чикагския университет. Докато чаках, насочих поглед към прозорците и се замислих за една друга научна лаборатория. И за едно друго ранно утро, в което заварих най-добрата си приятелка Никол Андрюс с прерязано гърло и окървавено лице да шепне името ми през посинелите си устни, докато умира в ръцете ми. Това се случи преди четири години. Тогава имах чувството, че е настъпил краят на света. Сега вдигнах глава към човека, който влизаше в залата, и изпитах неприятното чувство, че ми предстои поредната генерална репетиция.

— Благодаря, че се отзова, Кели.

Матю Даниълсън седна, сложи служебното си куфарче на масата и щракна ключалките. Опитах се да не дишам, но въпреки това ноздрите ми се изпълниха с вонята на документите, имащи пряко отношение към националната сигурност. Главата ми леко се замая.

— Кога говорихме за последен път? — започна без предисловия Даниълсън.

— Много добре знаеш кога — преди месец в апартамента ми.

— Точно така. Два дни преди да открием тялото на застреляната агентка Лосън. Вие, двамата, бяхте доста близки, нали?

Катрин Лосън беше агент на ФБР. Поредната ми убита приятелка. Бяха я открили в един от тунелите на Синята линия с три куршума в главата.

— Дай да започваме, ако нямаш нищо против — казах аз.

Устните на Даниълсън се разкривиха в болезнен опит да оформи нещо като усмивка. Ръката му потъна в куфарчето и се появи с пистолет, запечатан в пластмасов плик.

— Двайсет и втори калибър, нерегистриран — поясни той, докато го плъзгаше по масата. — Стреляно е два пъти.

Погледнах оръжието, а после вдигнах очи към Даниълсън.

— Е, и?

— С него е застреляна Лосън. Още не е изследван, но мога да те уверя, че има твои отпечатъци.

— Нима твърдиш, че аз съм я убил?

Даниълсън извади тънък плик и го плъзна по масата. Не докоснах и него.

— Три датирани снимки от деня на убийството — поясни той. — На две от тях са те хванали в момента, в който напускаш метрото през един от служебните изходи на километър и нещо от местопрестъплението. На третата пак си ти, докато се качваш в колата си, паркирана на три пресечки по-нататък.