Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Заразата в метрото беше първата и най-слабата от онова, което беше приготвил Гилмор. Останалото беше предназначено за Кейтаун, най-вече за „Четворките“ и техните лидери. Преценихме, че после природата ще влезе в правата си.

В съзнанието ми изплува фигурата на Рей Сампсън, просната на калдъръма пред църквата.

— Или едното, или другото — промърморих.

— Моля?

— Няма значение. А маските?

— Бяха дефектни, защото нямаха филтри. На практика онези нещастници бяха абсолютно беззащитни пред заразата. — Стодард се закашля в шепата си и изплю храчката на пода.

— Остава ти малко време, Джон. Нещо друго?

— Ние нямаме нищо общо с палежите в Кейтаун. Те бяха работа на властите.

— Щастливо съвпадение?

— Те съзряха възможност за контрол на заразата. А същевременно и възможност да се отърват от куп нежелани индивиди. Кой съм аз, че да споря с тях?

Бутнах към него писалка и няколко бели листа.

— Напиши всичко.

Той се подчини. Писа в продължение на няколко минути. Гърлото му започна да се подува, очите му се затваряха.

— Това има нещо общо със слизестите мембрани — казах аз, докато четях написаното. — При някои хора започват да се подуват три-четири минути преди осветлението да угасне. Но ти вероятно го знаеш…

— Моля те! — прошепна Стодард и докосна ръката ми.

— Продължавай да пишеш.

Директорът отново се надвеси над хартията. Моли се размърда на канапето. Обърнах се да я погледна. В ръката й проблясваше малък сребристо черен пистолет.

— Не! — изкрещях аз и се втурнах към нея. Тя натисна спусъка в мига, в който Стодард вдигна глава и се обърна. Малокалибреният куршум го улучи малко под веждата. Водещият биобоец на Америка беше мъртъв още преди да се строполи на пода.

— Стана ми гадно да го слушам! — изсъска Моли, после се закашля и изпусна пистолета.

Изритах го към ъгъла и измъкнах своя.

— По колко начина възнамеряваш да ме убиеш, Майкъл?

— Няма да умреш, Моли. Поне засега.

Смъкнах маската и я спуснах надолу към бедрото си. В същия момент вратата се отвори и на прага застана Джеймс Дол.

— Какво става тук, по дяволите?

— Тъкмо се канех да обясня на Моли, че спреят от това флаконче ще раздразни белите й дробове и може би ще й докара главоболие, но нищо повече. — Кимнах към пистолета в ъгъла и добавих: — Ама тя гръмна Стодард. Предполагам, че ще го включите в досието й.

— Все някой трябваше да го направи, Майкъл — каза Моли и се върна на канапето. — От начало до край.

— Ако продължаваш да дрънкаш, лично ще ти пръсна главата!

— Едва ли — каза Моли и погледна над рамото ми. В главата ми прозвуча предупреждението на Родригес и веднага разбрах какво ще последва.

— Хвърли оръжието.

Обърнах се. Служебният пистолет на Джеймс Дол беше насочен в гърдите ми.

— Позволих ти да ги поизплашиш, но не и да ги убиеш — процеди той. — Поне не и двамата.

— Защо?

— Оръжието!

Плъзнах пистолета си по пода. Дол го прибра в джоба си, заедно с това на Моли.

— Чувал ли си за човек, когото наричат Обитателя, Кели?

— Той нямаше ли нещо общо с Робърт Крейн?

— Сядай — каза Дол и посочи с пистолета си един от столовете.

Подчиних се. Дол се настани срещу мен.

— Нямах представа защо са пуснали след теб именно Крейн — поясни той. — Едва по-късно ми казаха за Обитателя. — Той се извърна към канапето. — Ще му обясниш ли останалото?

Моли бавно се изправи. Чух свиренето на дробовете й, докато минаваше покрай мен, за да набере някаква команда на компютъра си. Един от мониторите оживя и на него се появи карта на Северна Калифорния. Оживя и другият, вдясно от него. На екрана се появи оцветена ДНК верига, а в горната му част замига думата ОБИТАТЕЛ .

— Двамата с Джон стигнахме до заключението, че рано или късно компанията ни ще се нуждае от допълнителна защита — започна тя. — Не веднага, но в близкото бъдеще. Затова решихме да заразим с биологично оръжие почти четвърт милион души в района на Залива. С вирус, който нарекохме „Обитателя“. Това се случи преди четири месеца.

Погледнах към Дол. Тъмното дуло на пистолета му беше насочено право в мен. После гъгнещият глас на Моли отново подразни слуха ми.

— Това е спящ вирус. Никой не може да се разболее, преди вирусът да бъде активиран. Но когато това се случи, заразеният умира в рамките на два дни.

— Не ти вярвам — рекох.

— Изпратихме във Вашингтон част от генетичния му код. Те го изследваха и повярваха. Нямаше как да не ни повярват.