Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Моли докосна лекичко няколко клавиша на компютъра си.

— А кой ще повярва на мистър Гилмор или на човека, който го е убил? — попита тя.

— Добър въпрос — кимнах аз и размахах пистолета си.

— Ние решително се нуждаем от адвокат — промълви Стодард, обръщайки се към някого извън стаята.

— Няма да ви трябва — озърнах се аз, после измъкнах една защитна маска и я нахлузих на главата си.

Извадих малък цилиндър от джоба си и им го показах.

— Какво е това? — попита Стодард с блеснали като фарове очи.

— Един от вашите продукти, Джон. Натискаш бутона и той разпръсква аерозолното си съдържание във въздуха. Зареден е с някакъв химикал, който действа доста бързо и със сигурност ще ви убие.

— Няма да го направиш! Това би било убийство!

— Всъщност изгарям от нетърпение да го направя.

— Те няма да ти позволят.

— Кои са те? — огледах се аз.

Стодард запърха с клепачи. Лицето му се обля в пот.

— Ще ви отнеме няколко минути — успокоих го аз. — Първо ще започнете да кашляте като при възпалено гърло.

Ръката на Стодард се стрелна нагоре и докосна гърлото. Моли стана и се насочи към тясното канапе в дъното. Отначало седна на него, а после полегна.

— Не ти ли е интересно, Моли?

— Нямам проблем с умирането, ако това имаш предвид.

Тя се обърна с лице към стената. Аз натиснах копчето на аерозола. Стодард се свлече на стола и започна да мърмори нещо.

— Какво има, Джон?

— Ще ти кажа всичко, което искаш.

Извадих една спринцовка от джоба си и му я показах.

— Разполагаш с двайсет минути, преди белите ти дробове да блокират. После вече ще бъде късно.

От ъгъла на лабораторията долетя кашлицата на Моли.

— Дай ми тази спринцовка! — извика Стодард.

— Първо да чуем историята ти.

— Всичко беше нейна идея, от начало до край! — извика Стодард и насочи пръст към канапето.

— Моли?

— Тя нае Гилмор. Плати му да разпространи патогена в момента, в който пропяха „канарчетата“. Така нещата щяха да изглеждат като терористична атака.

— Какво ще ми кажеш за самия вирус?

— Още преди година тя започна да работи върху модификациите на „тътена“. Действието му е ограничено до три-четири дни. Контролирано убийство, както ти спомена. Достатъчно да подплаши всяко правителство. А после щеше да демонстрира възможностите на Си Ди Ей за ликвидиране на кризата, осигурявайки безоблачно бъдеще за нашата компания. А и за цялата страна.

— А петстотинте мъртви?

— Те бяха цената, която трябваше да се плати. Фактически напълно поносима. А сега ми дай спринцовката!

— Не чух най-интересната част от тази история — поклатих глава аз.

— Какво още искаш?

— Бандите, Стодард. Искам да чуя всичко за бандите.

— Не знам нищо за никакви банди.

— Израснал си в Кейтаун, нали?

— Всички го знаят — сви рамене ученият.

Хвърлих на масата документите, които си бях извадил от „Нортуестърн“.

— През есента на две хиляди и четвърта си преподавал във вечерното училище „Келог“. Един от твоите ученици е бил Рей Сампсън. По-късно си станал негов съветник.

Не бях сигурен, че Стодард ме слуша, затова побутнах документите към него и извадих най-отгоре снимката на Рей Рей.

— Този човек беше главатар на „Четворките“ допреди седмица, когато беше убит.

— Е, и?

— Мисля, че сте работили заедно. Именно ти си му казал за заразата и си го снабдил с известно количество защитни маски. Искам да знам защо.

— Не знам за какво говориш.

— Вече усещаш ли как гърлото ти се подува? — попитах аз и погледнах часовника си.

— Моля те!

— Мога да чакам и цял ден.

Стодард огледа стаята. Видя само спуснатите щори на прозорците и гърба на Моли.

— Те бяха част от това — промърмори.

— „Четворките“ ли?

— Да.

— По какъв начин?

— От тях дойдоха парите, с които стартирах бизнеса.

— Станали са твои партньори, така ли?

— За началото на бизнеса се нуждаех от двайсет милиона долара. По онова време не можех да ги получа нито от банките, нито от дребните инвеститори, с които работех. Отговорът ми е „да“ — те действително ми предоставиха по-голямата част от началния капитал.

— А ти им препираше парите от дрогата, така ли?

— Разбира се.

— Продължавай.

— Си Ди Ей се разрастваше твърде бързо. В един момент вече нямаше как да прикривам наличието на мафиотските пари в бюджета на компанията. Рей го разбираше и искаше да остане незабележим. Но аз знаех, че това няма как да стане.

— А защо плащаше дивиденти на своите инвеститори, вместо просто да ги ликвидираш?