Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Значи тя те шантажира, а? — извърнах се към Дол аз.

— Стодард се свърза с шефа ми в момента, в който ти започна да подреждаш пъзела. Казал му, че Си Ди Ей е виновна за заразата в Чикаго и му обяснил защо. А после му казал и за Обитателя. Поставяйки условието да бъдеш незабавно отстранен.

Моли натисна още няколко клавиша и екраните потъмняха.

— Аз обичам страната си, Майкъл.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Означава, че бих могла да продам играчките си на онзи, който предложи най-добра цена, а такива съвсем не липсваха. Но не го направих.

— Значи си била и патриот, а? — казах аз и пристъпих към нея.

— Достатъчно! — извика Дол, скочи на крака и зае позиция в средата на стаята, откъдето можеше да наблюдава и двама ни. В следващия миг той хвана Моли за ръката и я повлече към изхода. — Трябва да ви изведем оттук, мис Карълтън.

— Няма да я върнеш — подхвърлих след нея аз.

— Кого няма да върна? — обърна се Моли.

— Елън ще научи истината за сестра си.

Чертите на Моли грозно се разкривиха.

— Какво ще стане с него? — попита тя, обръщайки се към Дол.

— Това не е ваша грижа, госпожо — отвърна Дол и отново кимна към вратата. — Сега най-важното е да ви измъкнем от тук. Веднага!

Моли изглеждаше така, сякаш искаше да се бори. После се задави от пристъпа на суха кашлица. Дол я изведе навън и ключалката изщрака зад тях. Пет минути по-късно отново се появи. Пистолетът все още беше в ръката му.

— Какво да правя с теб, по дяволите? — загрижено попита той.

Стоях в дъното на катедралата „Холи Нейм“ и наблюдавах как ВИП персоните се подреждат за сутрешната служба. Йерархията е всичко. Никой не знаеше това по-добре от кмета Джон Джулиъс Уилсън. Ако президентът беше тук, той със сигурност щеше да му отстъпи мястото на първия ред пейки. Но в случая той се настани по средата на пътеката, отдясно на вицепрезидента. Камерите бяха подредени вдясно от олтара. Достатъчно далеч, за да не развалят общия фон, и достатъчно близо, за да уловят вълнението на кмета, който опипа молитвената си броеница и изпусна поредната сълза.

Измъкнах „Трибюн“ изпод мишницата си. Безспорно мъката беше утринното облекло на града, затънал до коленете в нечистотии и тиня.

ВТОРОТО ЗАРАЗЯВАНЕ НЕИЗБЕЖНО

ПАТОГЕН МУТАНТ ЗАСЕЧЕН В РАМКИТЕ НА ГРАДА

„КУК“ ПРАВИ СПЕШНА ЗАЯВКА ЗА

100 000 ЗАЩИТНИ КОСТЮМА

РЕПУБЛИКАНЦИ СТОЯТ ЗАД ЗАРАЗАТА — ИСКАТ

ИЗБОР НА НОВ ПРЕЗИДЕНТ

Под тези заглавия беше поместено посланието на деня — статия на първа страница за неоткриваемите вируси. Как действат, какви поражения нанасят, защо трябва да се страхуваме от тях. Нямах представа за броя на хората, които знаеха за съществуването на Моли Карълтън и нейните заплахи. Но един беше достатъчен, за да подпали фитила.

— Колко живота си въобразяваш, че имаш?

Обърнах се. Винс Родригес стоеше под главния портал на „Холи Нейм“, облян в слънчева светлина.

— Аз ли? Нима имам врагове?

Родригес се приближи и ме почука по гърдите.

— Казах ти да не се доверяваш на онзи негодник.

Беше прав. Джеймс Дол твърдо беше решил да ме просне на студения под на лабораторията, за да правя компания на Джон Стодард. Направих опит да го умилостивя, като му показах снимките, които бях направил с телефона си. Червената боя, закованите прозорци и труповете. Ама той не се впечатли и в крайна сметка се принудих да му връча флашката, която ми даде Елън. Тя съдържаше скрит запис на заседанието във Вашингтон, на което Дол и приятелчетата му обсъждаха начините за контрол на заразени жилищни квартали, включващи и четири различни варианта за опожаряването на Кейтаун. Снимките той би могъл да обясни по някакъв начин, но нямаше как да се измъкне от записа на собствените му думи. След няколко телефонни разговора двамата с Рита Алварес бяхме обявени за „приемлив риск“. Поне засега.

— Как мина срещата ти със семейството на Тереза? — попитах.

Останките на Тереза Джаксън бяха изгорени заедно с всички останали.

— Имаше само една сестра — отвърна Родригес. — Не беше особено развълнувана.

— Съжалявам.

— Няма защо. Аз ще запазя праха й.

Очите на приятеля ми овлажняха. Някъде високо над главите ни прозвуча орган, към който се присъедини и църковният хор. След като свършиха, кардиналът се изправи на амвона и започна да сипе благословиите си. Родригес ме побутна. Излязохме навън през тежките бронзови крила на портала. Утринното слънце ни заслепи.