Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Не бих могъл да кажа за шофьора на седана, но за мен нещата внезапно се изясниха. Миг преди да се случат. От втората уличка изскочи боклукчийски камион с виеща сирена, който удари странично седана и го повлече към близката сграда. Човекът зад волана започна да блъска вратата в опит да се освободи, но тя се оказа притисната до тухлената стена. Шофьорът на камиона стъпи на газта и предните колела се качиха върху леката кола, смачквайки покрива й. Родригес хукна натам. Аз останах на мястото си и гледах как тежките колела мачкат покрива. Миг по-късно зад гърба ми се разнесе вой на сирени. Три патрулни коли и една пожарна (очевидно предварително подбран екип) се появиха на мястото на инцидента трийсет секунди след началото му. Родригес вдигна ръце и размаха значката си. Едно ченге го отведе настрани, а останалите наобиколиха смачканата кола.

Насочих се към седана. Под предното ляво колело се точеше тънка струйка кръв, примесена с моторно масло. Успях да зърна кичур коса и части от слънчевите очила на Рисман, размазани върху волана. Останалото беше натрошени стъкла, сплескана ламарина и разкъсани човешки останки.

Шофьорът на боклукчийския камион не беше особено словоохотлив, а онова, което каза, беше на италиански. Другият мъж в уличката отдавна беше изчезнал. Изравних се със страничната врата на камиона. Върху нея с големи букви беше изписано ТРАНСПОРТНА КОМПАНИЯ „СИЛВЪР ЛАЙН“ .

— Това май ти е познато, а? — обади се зад гърба ми Родригес.

— Вини Делука.

Родригес ритна едно камъче по пътя си и отбеляза:

— Винаги е обичал да работи с общината.

— И искаше това да се знае от всички — добавих аз.

Протяжен вик долетя откъм задницата на седана. Един пожарникар изправи гръб и повърна до стената. Останалите се разпръснаха. Багажникът на Рисман зееше отворен. Спрях на три метра от него, притиснах кърпичката към носа си и надникнах. Питър Гилмор се блещеше насреща ми. Или по-скоро онова, което беше останало от него. Опрян на резервното колело с тикнати под брадичката колене, може би очаквайки някой да го погребе.

— Това е този, за когото си мисля, нали? — подхвърли Родригес.

— Да — отвърнах аз и се отдалечих надолу по уличката.

Родригес се помота още минута, а после ме последва.

— Искаш ли? — поднесох му пакет цигари аз.

— Не, благодаря.

Запалих, надявайки се димът да разсее вонята на смъртта. Тръгнахме надолу по „Уабаш“, после свърнахме към катедралата.

— Знаеш ли какво ще стане? — попита Родригес.

— С кое?

Инспекторът махна назад, без да се обръща.

— Онези приятелчета ще направят така, че мъртвецът от багажника изведнъж да се озове на предната дясна седалка, където е издъхнал от смазания покрив. Шофьорът на боклукчийския камион ще бъде обвинен, че е шофирал безотговорно, а след два месеца ще бъде оправдан от съда. Цялата работа ще бъде отразена на трета страница на утрешния „Трибюн“ — в рубриката за катастрофите. Уилсън ще изрази дълбока покруса от загубата на най-близкия си сътрудник. А самият Рисман може би ще бъде споменат в траурна служба на „Холи Нейм“. Но при всички случаи историята ще бъде забравена до края на седмицата.

— Твърде много недовършени неща — кимнах.

— Които никой не може да разреши по-добре от градската управа на Чикаго.

Спряхме на пресечката между „Сюпириър“ и „Стейт“.

— Ти къде отиваш? — попитах.

— Имам среща за обяд — сви рамене Родригес.

— С Рита?

— Аха.

— Тя е добре, Винс.

— Разбира се, че е добре. Въпросът е ти как си.

Кимнах към бялото стълбище и внушителната постройка над него.

— И аз имам някои неща за довършване.

— Довърши нещо и вместо мен — каза Родригес и си тръгна. После изведнъж спря и се обърна. — За малко да забравя…

— Какво?

— Рейчъл?

— Какво за нея?

— Какво става между вас?

Във вътрешния джоб на палтото ми се мъдреше плоско пакетче. То съдържаше последната отстъпка на федералните: цялата документация за връзките на Рейчъл с „Лаборатории Си Ди Ей“ и писмо, в което се обещаваше, че случаят ще бъде потулен завинаги. Отначало исках да й го предам лично, но после реших да го пратя по пощата.

— Кели?

— Какво?

— Искаш ли да поговоря с нея?

— По-добре да оставим нещата така, Винс.

— Засега?

— Да, засега.

Инспекторът ме потупа по рамото и отново пое нагоре по „Сюпириър“. Аз седнах на стъпалата и изложих лицето си на топлите слънчеви лъчи. Покрай мен профучаха още две патрулки, следвани от линейка и телевизионен микробус. Допуших цигарата си и стъпках угарката с ток.