Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Мъж на средна възраст с джинси, черно палто и ръкавици без пръсти се взираше в дисплея на своя „Канон“. На главата си имаше шапка на „Сокс“, обърната с козирката назад.

— Какво снимате? — попитах.

— Събарят загражденията — отвърна човекът, без да сваля очи от екранчето. — Искате ли да погледнете?

Кадърът беше превъзходен. Лъчите на утринното слънце падаха върху розовия прах, който се издигаше над уличното платно. Петима работници демонтираха загражденията. Въоръжени с дебели брезентови ръкавици, двама от тях сваляха спиралите с бодлива тел. Другите трима навиваха части от мрежата и я пренасяха до спрелия наблизо камион. Зад тях остана да стърчи гора от колове. Не носеха предпазно облекло, за разлика от някакъв войник с пушка, който наблюдаваше операцията, навлякъл пълна защитна екипировка.

— Медиите се съсредоточиха върху главния портал, който започнаха да демонтират още снощи — добави мъжът. — Но на мен тук повече ми харесва.

— Какво видяхте?

— Хора, които влизат пеша. Започнаха още рано сутринта.

— Местни?

Мъжът се засмя и пое камерата от ръцете ми.

— Брокери на недвижими имоти. Пих кафе с един от тях, ирландец на име Гибънс. Носеше цяла торба с документи за покупко-продажба. Каза, че са за двеста.

— Двеста хиляди?

Човекът кимна и измъкна друг обектив от чантичката на фотоапарата.

— Каза, че възнамерява да купи няколко сгради близо до Гарфийлд Парк. Кеш. Разполагал със списък на собствениците, готови за попълване ипотеки и нотариални договори. Всичко, което му трябва.

— Кучи син! — изругах аз.

— Ами, да. Каза, че ще ги изкупи почти без пари. Мамка му. Още вадят трупове от мазетата, а тоя тип вече действа!

Новият ми приятел избърса обектива с мека кърпичка и го монтира на апарата си.

— Какво ще правите с тях? — попитах аз и кимнах към фотоапарата.

— Със снимките ли? Нищо. Правя ги за себе си. От време на време продавам по някоя на вестниците.

— Браво.

— История — въздъхна човекът. — Всичко тук ще стане част от историята. Най-слабо отразената тема в историята на съвременната журналистика. Адски малко снимки. Никакви видеоматериали, с изключение на онези, които са заснети от официалните власти. Никакви очевидци.

— С изключение на хората, които преживяха този кошмар — отбелязах аз.

— Точно така. Ама няма кой да им повярва.

Човекът щракна новинарския хеликоптер, който висеше над нас, после отново насочи вниманието си към загражденията. Позяпах го още десетина минути, без да знам защо изобщо съм тук, когато отдавна би трябвало да съм на друго място. После му стиснах ръката и тръгнах да си вървя. Фотографът ме попита искам ли да ми изпрати копия и аз му казах „да“. Дадох му визитната си картичка.

— Къде си?

— Не съм далеч — на десет-петнайсет минути с кола.

Завих покрай Бъкингам Фаунтин, излязох на Кълъмбъс Драйв и отпих глътка черно кафе от чашата си.

— А ти къде си?

— Исках да хвърля един поглед на Уест Сайд. Там вече свалят загражденията.

— Не вярвай на Дол, Кели.

— Той ще си свърши своята работа.

— Докато те застреля в гръб.

— Това е положението. Но аз имам и резервен план.

Потънах в движението по Лейк Шоър Драйв. Вляво се простираше Солджър Фийлд.

— Не искаш ли да дойда и аз?

— Вече ти казах. По-добре да бъдем разделени.

— Добре, обади се, като свършиш — каза Винс Родригес и прекъсна връзката.

Аз щракнах капачето на джиесема и усилих радиото. Песента ми хареса, въпреки че я чувах за пръв път. Напуснах Кълъмбъс Драйв и поех по Петдесет и трета.

На паркинга пред „Лаборатории Си Ди Ей“ имаше три коли. Фоайето беше безлюдно. Влязох в асансьора и натиснах копчето за третия етаж. Те работеха заедно в една от лабораториите. Минаваше осем, когато се присъединих към тях.

— Майкъл?

Моли Карълтън не знаеше как да прикрие нервната си усмивка.

— Май си стигнала до заключението, че Гилмор ми е видял сметката, а? — попитах. — Или че сме се избили взаимно, а някоя добра самарянка е дошла да почисти след нас? А може би че съм изчезнал, след като си свърших работата?

— Как стигнахте тук? — попита един мъж, чиято физиономия ми беше позната от корицата на последния „Нюзуик“. Редакторите на списанието величаеха Джон Стодард като „водещия биобоец на Америка“.

— Казвам се Майкъл Кели.

— Знам кой сте. Но в момента нарушавате правилата за достъп до частна лаборатория.

— Я върви на майната си, Джон.