Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Ако някога сте искали да усетите атмосферата в картината на Едуард Хопър „Нощни птици“, бих ви предложил да опитате „Палас Грил“ на пресечката между „Медисън“ и „Лумис“ малко след пет сутринта. Две ченгета седяха в единия край на дългия бар. Едното беше дебело, а другото — още по-дебело. Пред тях имаше разтворени вестници, чинии с бъркани яйца и чаши кафе. Другият край беше зает от старец с дълго палто, който гледаше в голяма купа с овесена каша. Готвачът зад бара беше само кожа и кости. Стоеше на пост над празната скара в очакване на сутрешната навалица и малко празни приказки. Седнах на една маса в зона, която изглеждаше затворена за посетители. Кльощавият зад бара не ми обърна внимание и аз се принудих да отида при него да си поискам кафе. Той напълни чашата ми и изведнъж наостри уши като пойнтер, подушил дивеч. Не беше нужно да се обръщам, за да разбера кой е новият посетител.

Кметът се насочи право към масата, която бях избрал. Двете ченгета се спогледаха и побързаха да се измъкнат. Кльощавият почти разля кафето в скута ми и забърза да вземе поръчката на важния гост. Отпуснах им една минута да се разберат, а после отидох да седна при Уилсън.

— Харесва ли ви тук? — попитах.

— Отбивам се от време на време. Обикновено рано сутрин, още щом отворят. Благодаря ти, Лени.

Кльощавият плъзна на масата кафето на кмета и се разтопи в мазната мъгла. Уилсън сложи захар в кафето си и го разбърка.

— Някои хора извадиха късмет — рече. — С очите си видях как се справят полицаите на границата на карантинната зона.

— Трябва да са изкарали по някой и друг долар.

Кметът вдигна вежди, но отказа да коментира подмятането ми.

— Къде се беше скрил?

— Няма значение — отвърнах. — Как са нещата?

— Откъде да знам? — сви рамене кметът. — В един момент навсякъде се търкалят трупове, после всичко спира. Няма покойници, няма болни. Федералните вече съобщиха, че започват да свалят загражденията.

— Питате ли се как се случи всичко това?

— Нима мислиш, че съм станал кмет, задавайки тъпи въпроси?

— Не, вие само приемате овациите — промърморих аз и плъзнах по масата сутрешното издание на „Сън Таймс“ с неговата снимка на първа страница.

— И ударите, тъпако — изръмжа той. — Такава ми е работата. Я казвай какво е толкова важно, че не може да почака до изгрев-слънце?

— Познавате ли този човек?

Уилсън се взря в снимката на Питър Гилмор, но не я докосна.

— Не — поклати глава той. — Трябва ли?

— Той е виновникът за разпространението на заразата.

Кметът отново погледна снимката, после спря очи върху мен.

— Кой е той? И защо го обсъждаме тук, в „Палас“?

— Обещах да ви информирам за подробностите.

— Само ако засягат службата ми.

Разперих ръце и се облегнах назад. Уилсън се обърна да огледа заведението.

— Може би ще поискате да проверите дали съм чист? — надигнах се аз.

Уилсън ми махна с ръка да седна. Лицето му приличаше на стена с напукана от жегата мазилка.

— Кога ще ходиш при федералните? — попита.

— Няма да ходя.

Пауза.

— В какво съм замесен?

Никой политик не обича да задава този въпрос. Особено пък ако след името му е изписана титлата „Кмет на Чикаго“, а на всичкото отгоре се е забъркал в смъртта на няколкостотин свои съграждани.

— Не мога да изложа всичко — казах.

— Защо?

— Защото не всичко е разкрито.

— А ти се готвиш да го разкриеш, така ли?

— Нямам друг избор.

Показалецът на Уилсън почука масата до снимката на Гилмор.

— Кой е този?

— Питър Гилмор, бивш агент на ЦРУ.

Кметската брадичка леко се вирна.

— Преминал специално обучение за боравене с химическо и биологично оръжие.

— Кой го е наел?

Поклатих глава.

— Защо?

Отново поклатих глава.

— Нали каза, че това засяга и моята служба?

— Засяга я. Но косвено.

— Какво означава това, по дяволите?

— Мисля, че закуската ще ви дойде много добре, ваше превъзходителство — намеси се Лени, появил се в орбита около кмета с препечена филийка върху кръгла чиния.

Уилсън му махна да се разкара, но той го направи едва след като постави чинията пред височайшия гост и допълни чашите ни с кафе. Кметът отмести филийката, опря върховете на пръстите си и зачака.

— Марк Рисман — казах.

— След половин час ще мине да ме вземе от тук — уточни кметът.

— Рита Алварес го разследва вече цяла година.

— Сега остава да кажеш, че цялата организация на заразата е дело на този нещастник.