Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Не.

— Защо тогава го споменаваш?

— Рисман е човекът от вашия екип, който е поддържал връзка с Корееца. Възлагал му е договори за доставка на медицински консумативи и е прибирал подкупи.

Кметът сбърчи внушителните си вежди и изведнъж заприлича на Леонид Брежнев.

— Твърдиш, че Рисман е поръчал чувалите за трупове?

— Питър Гилмор е бил в другия край на аферата с медицинските консумативи — отвърнах аз и опрях показалец в снимката. — А чувалите са били негова странична сделка с Ли, просто да направят малко бързи пари. — Извадих купчина листове и ги побутнах към него. — Това са разпечатките от компютъра на Гилмор. Разследването на Алварес потвърждава, че Рисман не е бил замесен, поне в началото.

— Значи не е знаел за чувалите, така ли?

— Не и преди да ги намерим в мазето на Ли. После, разбира се, е навързал нещата.

— И е разбрал, че Гилмор е свързан със заразата — добави Уилсън.

— Това е моментът, в който е решил да изпрати анонимния донос на Даниълсън, обвинявайки вас.

Уилсън затвори очи и засмука през носа си почти всичкия въздух в помещението.

— Значи ме е накиснал здравата, а?

Понечих да го попитам как се чувства, но после се въздържах.

— В компютъра на Гилмор има един файл със заглавие „Общински съвет“ — рекох и оставих една флашка на масата. Косматата лапа на кмета бързо я прибра. — Има и снимки…

На масата се появи тънка папка, която съдържаше няколко фотографии на кмета, направени в апартамента му в „Колониал“. На една от тях „негово превъзходителство“ беше облечен в защитен костюм, на друга беше смъкнал маската си и ухилено отпиваше от кутийка диетична кола, на трета Рене го гримираше. В дъното се виждаха камерата и камината, откъдето беше отправял обръщенията си към гражданите на Чикаго по време на кризата.

— След като доносът до Даниълсън не минава, Рисман се среща с Гилмор и сключва сделка с него. Обещава му да мълчи за чувалите, ако онзи му помогне да ви свалят след приключването на кризата. Снимките са именно за това.

Уилсън прелисти папката.

— Вярвал е, че ще ме свали с помощта на тези снимки?

— Това не е всичко. Срещу мълчанието си Рисман е настоял Гилмор да изработи писмени документи, които ви свързват с чувалите. Което не би трябвало да е трудно, защото Гилмор е разполагал с цялата документация, а Корееца вече е бил мъртъв. Подхвърля я в скута на Дол, и толкова.

— И гадната невестулка ми сяда на стола, а? Къде е документацията за чувалите?

— На флашката. Разпечатките са в папката.

Уилсън вдигна една от снимките пред очите си, разгледа я за момент, после попита:

— Има ли още?

— Не знам. Това е всичко, с което разполагам. Но има и още нещо. Гилмор е планирал да ликвидира Рисман, а после да ви изнудва със снимките. Има го в списъка с предстоящите му задачи.

— Но Гилмор вече го няма, нали?

— Няма го.

Пауза.

— А според теб Рисман не знае кой е поръчал заразяването?

— Положително. Но аз знам.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще се погрижа за всичко.

— И за това тук? — попита кметът и разпери дебелите си пръсти върху снимките.

— Мога да си затворя очите за Рисман, но мога и да го предам на федералните.

— Сториш ли го, с мен е свършено.

— Няма доказателства, че вие сте били в течение на плановете на Рисман.

— Наистина не съм бил. Но от политическа гледна точка…

— Ще бъдете тотално прецакан, господин кмете — кимнах аз.

Уилсън отпи глътка кафе, помълча за момент, после попита:

— Какво искаш?

— Чадър в случай, че нещата се объркат.

— Какъв по-точно?

— Искам приятелите ми да бъдат защитени. Родригес, Рита Алварес и Рейчъл Суенсън. Най-вече Рейчъл.

— От кого?

— Ако случайно се проваля.

— А ако откажа?

— Е, тогава ще чакаме да видим какво ще се случи — свих рамене аз.

Уилсън прибра флашката в джоба си и каза:

— Добре, разбрахме се.

Станах да си вървя, но кметът вдигна ръка.

— Ще ми кажеш ли какво си намислил да правиш днес?

— А вие ще ми кажете ли какво сте намислили да правите с Рисман?

— Прав си — въздъхна кметът.

Напуснах заведението, оставяйки кметът на Чикаго да плати сметката. Това беше най-малкото, което можеше да направи за мен.

Уест Саид продължаваше да бъде затворен за движение и аз стигнах дотам, докъдето можех. Няколко коли бяха спрели встрани от пътя. Хората в тях пиеха кафе, въоръжени с телеобективи на своите камери. Носех си плоска бутилка бърбън „Ноб Крийк“ в книжен плик. Извадих я от жабката и развинтих капачката. Проследих с очи слънчевите лъчи, падащи косо над асфалта. Замислих се за Уилсън и усетих подвижните пясъци под краката си. После погледнах бутилката. Малка, квадратна, готова да ми окаже помощ при още по-дълбокото затъване. Прибрах я обратно в плика, изключих двигателя и слязох.