Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Чуваш ли ме?

— Чувам те — прошепнах, надявайки се, че Гилмор не е някъде наблизо с подигравателна усмивка на лице.

— Добре. Дай ми една минута.

Пакетчето на Елън съдържаше „умна риза“ — една от авангардните разработки на „Лаборатории Си Ди Ей“, представляваща тънка мрежа от въглеродни нанонишки. Според предварителните тестове тя би трябвало да издържа на куршум 40-и калибър, изстрелян от разстояние пет метра. Размърдах рамото си. Явно ризата беше издържала, но това съвсем не означаваше, че е бронебойна. Но, общо взето, нямах причини да се оплаквам.

— Майкъл, ризата е открила известна загуба на кръв и автоматично е вкарала малка доза адреналин в кръвоносната ти система. Тя би трябвало да е достатъчна, за да те върне в съзнание. Жизнените ти показатели изглеждат нормални, но за всеки случай ще ти вкарам още една доза. Можеш ли да ми разкажеш какво се случи?

— Простреляха ме два пъти. Рамото ми е засегнато, или само одраскано.

— Можеш ли да се движиш?

Отново размърдах пръстите си.

— Дай ми само минутка.

Елън млъкна. Опипах джоба на бедрото си, в който държах малък нож. Гилмор не си беше направил труда да ме претърси за скрито оръжие. Защо да го прави с човек, когото току-що беше прострелял от упор? Две минути по-късно ножът легна в дланта ми. След още една прерязах вървите, които стягаха китките ми. Намирах се в малка стаичка на втория етаж, съседна на някогашната работилница. Оттам долиташе тихото потракване на клавиатура. Гилмор. Вероятно беше решил да отхвърли малко писмена работа, докато се стъмни, а после да ме изхвърли някъде. Мамка му. Промъкнах се до вратата и надникнах. Беше на около пет метра от мен, с гръб към вратата и приведен над бюрото.

Промъкнах се навън и безшумно се насочих към него с нож в ръка. До лакътя му лежеше пистолет. Навън продължаваше да вали. По-силно от преди. Тропотът на капките по стъклото заглушаваше стъпките ми. Спрях на шейсет сантиметра от него и видях как раменете му изведнъж се стягат. Ръката му се пресегна за пистолета, тялото му се завъртя. Но вече беше късно. Стоварих месинговата дръжка на ножа в слепоочието му. Гилмор се олюля и рухна на пода заедно със стола. В следващия миг скочих отгоре му. Той направи опит да се извърти, но аз бях зад него и имах опора. Увих здравата си ръка около гърлото му, изчаках адамовата ябълка да легне в свивката на лакътя ми и стегнах хватката си.

Главата му рязко се отметна назад, с очевидното намерение да ми разбие носа. Продължавах да стискам. Той се изправи, но заедно с мен. Завъртяхме се крачка назад и надясно, вкопчени в някакъв странен танц. Ръката му помете купчината хартия от бюрото, ноктите му се забиха в лицето ми. Захапах някакъв пръст и той падна на едно коляно. Продължавах да стискам. Изтекоха петнайсет секунди. Мозъкът му се молеше за малко кръв, защото изпитваше остра нужда от кислород. Гилмор направи един последен опит да се освободи, отскачайки назад с надеждата да ме блъсне в стената. После рухна на пода и се отпусна.

Закопчах го за ръката и единия крак към близкия стол. Това го принуди да се сгъне напред. Главата му продължаваше да виси на гърдите.

— Елън?

— Тук съм.

Беше слушала битката, без да пророни нито дума.

— Успях да го вържа.

— Какво ще го правиш?

— Кой друг знае, че съм тук?

— Никой. Както ти обещах.

— Сигурна ли си?

— Да, Майкъл.

— Налага се да прекъсна комуникацията. За съвсем кратко време.

— Какво си намислил?

Погледнах надолу към Гилмор, който беше започнал да идва на себе си.

— Тук има купища документи, които мисля да прегледам. Стой там и чакай да се обадя.

Измъкнах слушалката от ухото си и изключих предавателя. После взех ножа. Главата на Гилмор бавно се вдигаше от гърдите му. Разперих пръстите му и притиснах дланта му към пода. После погледнах към прозореца за последен път. Дъждът преливаше от улука. Малки водопади се стичаха по стъклото. Острието на ножа прободе дланта му и се заби дълбоко в дървото.

Разнесе се сърцераздирателен писък. Почти изпитах съжаление към изверга, избил толкова много хора. Но само почти. Той несъзнателно се дръпна, без да съобрази, че така само увеличава болката. Наведох се над него, като продължих да натискам дръжката.

— Още ли не си припаднал?

После му избих два зъба с къс, но мощен десен прав. Той изплю кръв. Ръката му започна да се гърчи в конвулсии.

— Майната ти!

Завъртях острието и той изпъшка. А после се ухили.

— Трябва да се потрудиш още малко, Кели.