Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Сега аз имам един въпрос — рекох.

— Страхотно.

— Възможно ли е някой да е измъкнал „Тих тътен“ от лабораторията ви?

Очите й се заковаха в моите.

— Какво знаеш за „Тих тътен“?

— Елън ми разказа за него.

— Мамка му!

— Не отговори на въпроса ми.

— А какво ще кажеш, ако те пратя по дяволите?

— А ти какво ще кажеш, ако звънна на Рита Алварес и й подхвърля темата?

— Достатъчно! — отсече тя. В гласа й за пръв път се появи метална нотка. Чикагска стомана от най-чиста проба. Едва сега си дадох сметка кой движи нещата в „Лаборатории Си Ди Ей“ и накъде иска да ги насочи.

— Ако някой е успял да измъкне „Тих тътен“ от лабораторията, той отдавна щеше да се усети в Чикаго. Но това не се е случило.

— Елън ми обясни, че структурата на неговата ДНК е почти идентична с тази на патогена, предизвикал заразата.

— „Почти“ е ключовата дума. Съществуват десетки организми с близка генетична структура на тази, която наблюдаваме в Уест Сайд.

— Значи е съвпадение, така ли?

— Не е съвпадение. Просто различен клон от едно и също генетично дърво. Но в никакъв случай не е „Тих тътен“ или някое негово разклонение.

— Дали Елън ще се съгласи с теб?

— Разбира се. А сега ми кажи къде е тя!

— Не знам. Спомена, че ти е оставила и някаква възможна ваксина. Вярно ли е?

— Да.

— Какво чакаме тогава? Свикай пресконференция и стани герой!

— Мислиш, че това е целта, така ли?

Не отговорих.

— Това ли мислиш? — наведе се към мен Моли.

— Опитвам се да не го мисля.

— Моля те веднага да се свържеш с нас, в случай че Елън ти се обади — отсече Моли и побутна към мен папката. — А междувременно се заеми с уважаемия мистър Гилмор.

— Добре.

— Открий го, Майкъл. Успееш ли, ще се запознаеш с човека, който стои зад заразата.

Допих кафето си и наблюдавах как Моли се разтапя в утринната мъгла. Джиесемът ми изцвърча. Номерът ми беше непознат и затова не вдигнах.

Излязох навън и поех на юг по Плимът Роуд. Полицейските коли все още препречваха пресечката. Насочих се към една сребриста краун Виктория със затъмнени стъкла. Винс Родригес натисна бутона за отключване и аз се настаних до него.

— Ти ли отговаряш за това? — попитах.

— Всеки стрелец ще се замисли, когато види толкова ченгета на едно място.

— Благодаря ти за помощта.

— За нищо. Моли Карълтън току-що мина от тук.

— Знам.

— Искаш ли да пуснем някой подире й?

— Не, остави я на мира.

— Добре. А ще ми кажеш ли кой проявява желание да ти надупчи задника?

— По-добре да не знаеш.

— По-добре да знам!

Беше прав. Поне от своя гледна точка. Разказах му за Куция.

— Казва се Робърт Крейн. С карта на Вътрешна сигурност. Предложих му ранно пенсиониране и той с удоволствие прие.

— Може би трябваше да му видиш сметката.

— Ти така ли би постъпил на мое място?

— Не, ама звучи добре.

— Някой във Вашингтон става нервен, Винс.

— Защото нямат представа колко малко знаеш.

— Не е точно така — отвърнах аз, извадих папката на Гилмор и му я подхвърлих. — Моли е успяла да свали ДНК проба от угарката, която й дадох. Бивш оперативен агент на ЦРУ.

Очите на Родригес пробягаха по доклада, лицето му светна.

— Даде ми и един адрес — добавих аз и вдигнах с два пръста листчето, което получих от Моли. — По нейно мнение той може би е там и в момента.

— Мамка му! — подсвирна Родригес.

— Мамка му я — кимнах аз.

Адресът, който ми бе дала Моли, се оказа малък склад в индустриалната зона, разположена северозападно от града. Вече втора година в нея не се развиваше никаква дейност — факт, който свидетелстваше за скорошна промяна на статута и евентуалното й преминаване в ръцете на поредния „добросъвестен инвеститор“.

Родригес изрази желание да ме придружи, но и двамата си давахме сметка, че е по-добре да не го прави. Затова се появих на адреса сам и вкарах колата в безлюдния паркинг. Над главата ми се носеха тежки облаци, миришеше на дъжд. Пакетчето на Елън лежеше на съседната седалка. Отворих го и отново прочетох бележката вътре. Десет минути по-късно заключих колата и се отправих към склада.

Западната му страна представляваше сляпа стена от голи тухли. В южния край имаше товарна рампа с голям портал на колелца, в момента заключен с верига и катинар. До него се виждаше тясна врата, боядисана в зелено. Промъкнах се към нея и натиснах бравата. Беше заключена. Поколебах се дали да не пробвам уменията си на касоразбивач, но в крайна сметка просто изкъртих вратата с един добре премерен ритник.