Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Прекарахме си страхотно, наливайки се с алкохол до късно през нощта. После тръгнахме надолу по „Уелс“. Елън ме държеше за ръка и мълчеше. Покрай нас мина някакво такси. Страничното му стъкло се плъзна надолу. Шофьорът беше нахлузил розова маска. По погледа му личеше, че иска да се качим. Изпълнихме желанието му. Дадох му адреса на бутиковия хотел „Рафаел“, който се намираше отвъд Мичиган Авеню. Получихме стая 312 и поехме нагоре по стълбите. Тя ме целуна веднага след като вратата се затвори зад нас. Казах й да почака. Да легне на леглото и да затвори очи. Не след дълго дишането й стана равномерно, лицето й се отпусна.

Извадих бутилката, която бяхме купили по пътя, и седнах до прозореца. Димът от цигарата ми се изви нагоре, осветен от уличните лампи. Погледнах към улицата. Самотна фигура на мъж хлътна в насрещния вход. Остана само вятърът. Отпих една глътка и затворих очи. Представих си заразата, която неумолимо проникваше в кръвообращението на града. Тялото му вече беше необратимо обезобразено. С подута кожа и почернели от гангрената крайници. Скалпелите трябваше да бъдат наточени, за да отстранят излишното. Но само ако пациентът бе готов да плати цената.

Отворих очи тъкмо навреме, за да видя как мъжът излиза от отсрещния вход. Носеше дълго палто и влачеше левия си крак. Имах доста ясна представа за намеренията му. Въпросът беше защо. И кога.

Елън се раздвижи в съня си. Пакетчето, което ми беше дала, лежеше на шкафа. В един от баровете по пътя отново я бях попитал за съдържанието му, а тя отвърна, че е прощален подарък. После сложи пръст на устните ми и поръча по още едно питие. Пресегнах се и го отворих. Прочетох бележката и го пуснах в раницата си.

Докоснах я по рамото. Кожата й беше топла. Веднага отвори очи, сякаш ме беше очаквала.

— Колко време съм спала?

— Два часа. Хайде, заспивай пак.

— Като глупачка ли се държах?

— Не.

— Извинявай.

— Няма за какво.

Тя се надигна на лакът.

— Спомена, че си имаш приятелка.

— Споменах, че е сложно.

— Понякога е по-лесно, отколкото предполагаш.

— А понякога не е.

— Сигурен ли си?

Помислих си за Рейчъл. Подута, с натрошени кости. Натежала от спомени усмивка, отразена в очите й.

— Сигурен съм. Хайде, заспивай.

Тя докосна пръстите ми, обърна се по корем и заби нос във възглавницата. Две минути по-късно дишането й отново стана равномерно. Станах и тръгнах към шкафа. Откъснах празен лист от Библията с меки корици, надрасках няколко думи и го оставих така, че да го види. Редом с револвера й. Когато излязох в коридора, часът беше малко след три сутринта.

Имах две предимства на своя страна. Първо, той беше навън на студа, а аз не бях. Второ, той знаеше за мен, но не подозираше, че и аз знам за него.

В продължение на половин час го наблюдавах от площадката на втория етаж. Той се раздвижваше на всеки пет минути, пиеше кафе, за да не заспи, и пушеше цигари, за да се стопли. Очите му не изпускаха главния вход на „Рафаел“. В един момент се появи патрулна кола и той бързо се скри под навеса на масивната сграда отсреща.

Проявих по-специален интерес към кафето. Облачето пара над капачето свидетелстваше, че все още е топло. Това означаваше, че го е купил някъде наблизо. Самата чаша беше голяма, побирайки поне половин литър. Изчаках да я опразни и да я захвърли в канавката, прекосих фоайето и открих задния изход без особени затруднения. Излязох на улицата. В рамките на три минути намерих единственото отворено кафене в района. През дебелото стъкло зърнах купчина синьо-бели чаши, подредени до голяма сребърна кана с черни дръжки. Вдигнах яката на палтото си и влязох. Вътре миришеше на престоял вазелин и восъчни тапи за уши. Готвачът стоеше в далечния край на бара и си бъбреше с някаква жена, облечена с дълго разкопчано яке и джинси. Тя седеше на високо столче, преметнала крак върху крак. Никой от двамата не ме погледна. Обърнах им гръб и тръгнах към тоалетната в дъното на коридора.

Вече имах план. Който като всички планове се нуждаеше и от малко късмет. Първото късче от него открих в мига, в който влязох в тоалетната. Резето на вратата, което оставих отворено.

Вляво имаше самотна кабинка с тоалетна чиния. На крачка от нея белееше голям писоар с малко прозорче над него. Смъкнах без никакво усилие огледалото, залепено на стената над умивалника. В кабинки като тази спокойно можех да мина и без да зяпам отражението си.

Влязох вътре, качих се на чинията и придърпах вратата. Десет минути по-късно чух отварянето на входната врата, последвано от тихо поскърцване на обувки по линолеума. Пристигаше второто ми късче късмет.