Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Секундите се проточиха, после спряха. Винаги става така. Стори ми се, че го чувам в коридора. После стигнах до заключението, че се е отбил на бара за втора чаша кафе. Вратата на тоалетната се отвори в мига, в който се готвех да напусна скривалището си и да надникна навън. Видях как левият му крак се провлачи покрай кабинката и спря пред писоара. Би могъл да си свърши работата в някоя задна уличка, без изобщо да зареже поста си. Но навън беше студено, а аз се намирах в топлата хотелска стая, и то в компанията на жена. На всичкото отгоре положително мечтаеше и за голяма чаша горещо кафе. Поради всички тези причини куцият мъж беше решил да се облекчи на топло. И допусна грешка. Каквато аз нямах никакво намерение да повторя.

Отворих вратата на кабината, сграбчих го за косата и забих лицето му в оплютата от мухи стена. Носът му разцъфна в ален облак, тялото му се свлече на колене, а дясната му ръка изчезна под палтото. Блъснах слепоочието му в ръба на порцелановия писоар. Пистолетът издрънча на плочките и той се люшна встрани. Изтичах до вратата на тоалетната и сложих резето. Върнах се за по-малко от пет секунди, но той вече правеше опит да се изправи. Обувката ми потъна в главата му, последвана от два бързи десни прави. Този път той се укроти.

Закопчах белезниците за някаква тръба, която минаваше в долния край на стената, и бръкнах в джоба му. Според служебната карта беше специален агент на Вътрешна сигурност на име Робърт Крейн. Вдигнах оръжието, към което беше посегнал. Двайсет и втори калибър със заглушител. На колана му имаше още един пистолет: нормален служебен 40-и калибър. Крейн простена и направи опит да вдигне глава. Хвърлих му носната си кърпа.

— Избърши си лицето и си вдигни ципа.

— Аз съм федерален агент, Кели. А ти се накисна, и то здравата.

— Вдигни си ципа.

Той се подчини.

— Защо са му на федералния агент два пищова? — попитах и размахах 40-ия калибър. — В смисъл, какво му е на тоя, който са ти зачислили?

— Ти ми кажи. Нали всичко ти е ясно?

— Защо не ми скочи още в „Литъл Кингс Ликърс“?

— Това едва ли е най-доброто място да размахваш пищови, особено ако си бял. Включително и когато си решил да гръмнеш някой със същия цвят на кожата. А и жената беше проблем.

— Не е в списъка ти, така ли?

— Кой казва, че имам списък?

Клекнах насреща му.

— Имаш, Крейн.

От носа му течеше кръв. Той го избърса, но кръвта отново бликна.

— Според теб колко време ще му трябва на оня кретен оттатък да дойде да провери какво правят двамата перверзници в тоалетната му?

Погледнах спуснатото резе и рекох:

— Имаме достатъчно време.

— За какво?

— Защо искат да ме убият?

— О, я се разкарай.

— Аз съм онзи с пищова.

— Прави каквото си намислил или ми върни оръжието и се омитай от града, преди да те е изоставил късметът.

— Мислиш, че ще те гръмна, а?

— Май ще е по-добре да го направиш.

— Какво означава това?

Той изплю червена храчка на пода и се размърда. Глезенът на здравия му крак описа малък кръг.

— В такива операции ти си предимство и същевременно заплаха. Предимство, докато може да ти се вярва. И заплаха, защото знаеш твърде много.

— Значи не се предвиждат пенсионни надбавки.

— Назначават ти заместник, чиято първа задача си ти. Докато можем, всички си вършим работата. Знаеш какво следва, когато престанем да я вършим. А сега искам да стана.

Свалих му белезниците и отстъпих крачка назад. Той се изправи. Носът му беше счупен и кървеше като лейка. Едва сега забелязах, че и веждата му е сцепена. Мръщеше се при всяко примигване.

— Благодаря — рече той.

— За какво?

— Обичам да стоя прав. Не знам защо, но така се чувствам по-добре.

Джиесемът започна да вибрира в джоба ми, но аз не му обърнах внимание. Крейн стоеше и ме изучаваше. Ръцете му висяха отстрани на тялото, но без да търсят подходящ момент за атака. Просто ме изучаваше.

— Не е чак толкова трудно, Кели.

— Като те гледам, ми е малко трудно да ти повярвам.

— Така или иначе, те ще дойдат. Няма значение дали за мен или за теб. Затова си свърши работата и изчезвай. Не губи малкото време, което ти остава, да мислиш за последиците.

Крейн закопча палтото си, избърса кръвта от лицето си за последен път и изпъна рамене. После погледна малкия пистолет в ръцете ми и кимна.

— Готов съм, когато и ти си готов.

Двайсет минути по-късно се измъкнах през малкото прозорче. Небето на изток вече просветляваше, а аз се нуждаех от малко сън. Две пресечки по-късно джиесемът ми отново завибрира. Есемесите бяха два, и двата от Моли Карълтън. Май и тя не беше мигнала тази нощ. В замяна на това беше открила липсващото късче от мозайката, което чаках.