Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Ела да седнем — рекох и я поведох към малката масичка до вратата, разположена под единствения прозорец. Нарочно не си прибрах пистолета.

Елън пусна черната чанта в краката си.

— Мислех, че пушенето в баровете е забранено — отбеляза тя, хвърляйки бърз поглед наоколо.

В мрака тлееха поне шест-седем огънчета.

— Тук не се съобразяват със забраните — рекох. — Искаш ли да запалиш?

— Да.

Тя извади пакет цигари и ми предложи една.

Отказах с поклащане на глава.

— Благодаря, че прие да се срещнем — каза тя.

— А аз ти благодаря, че ме предупреди за камерите в „Кук“.

Елън запали и размаха ръка да разпръсне облачето дим.

— Проследиха ли те, след като напусна болницата?

— Всичко е наред, поне засега.

Тя кимна. В кръчмата се появи мъж със сиво палто, който, накуцвайки, се насочи към бара. Единственият бял освен нас.

— Как успя да се измъкнеш от лабораторията? — подхвърлих.

— Не беше лесно.

Придърпах пистолета си. Куцият си поръча питие, фиксирайки Дийк през мрежата.

— Моли не вярваше, че ще успееш — добавих.

— Тя знае ли, че ще се срещнем тук? — стрелна ме с поглед Елън.

— Не. Защо?

— Не искам да я замесвам.

— В какво?

Елън разбърка леда със сламката си.

— Познаваш ли Джон Стодард?

— Шефът ти?

— Днес следобед разговарях с него. Докладвах му, че по-рано през деня съм успяла да локализирам вируса. — Кракът й побутна черната чанта под масата. — Всичко е тук. Пълната ДНК верига на чикагския патоген.

Погледнах чантата.

— Надявам се, че си оставила копие в лабораторията.

— Моли разполага с всичко необходимо да повтори действията ми.

— А защо ми казваш всичко това?

Елън смачка цигарата си в пластмасовия пепелник и отпи глътка от питието си. Когато отново проговори, гласът й се беше превърнал във висок шепот. Сякаш говореше през дървена решетка, а аз седях от другата страна.

— Преди две години създадох биооръжие, което нарекох „Тих тътен“.

— Нека отгатна: по някакъв начин то е напуснало лабораторията и в момента избива десетки хора по улиците на Уест Сайд.

— Ако „Тих тътен“ е пуснат на свобода в оригиналния си вид, броят на загиналите вече щеше да е хиляди. Може би десетки хиляди.

— Искаш да кажеш, че няма връзка между двете?

— Зависи какво наричаш връзка. Генетичната структура на чикагския патоген е много близка до тази на „Тих тътен“.

— Колко много?

— Чикагският патоген се разпространява чрез много по-тесен контакт.

— Затова жертвите са само няколкостотин души, така ли?

— Мисля, че да. Когато създадох „Тих тътен“, разработих и съответната ваксина. С леки модификации тя може да се превърне в надеждна защита срещу чикагския патоген.

— Значи системата работи така, както си я планирала?

— Моля?

— Разбиваш вируса, идентифицираш неговия двойник и откриваш потенциалната ваксина в базата данни на лабораторията.

— Не съм мислила за това, но да — предполагам, че си прав.

— Браво — казах и приближих чашата си до нейната.

Тя отпи малка глътка. По ръба остана следа от червило.

— Мога ли да те попитам нещо, Елън?

— Разбира се.

— Доколко си сигурна във всичко това?

— Обикновено се чувствам достатъчно сигурна за работата, която върша.

— Тогава от какво се плашиш?

Светлите й очи примигнаха.

— Какво те кара да мислиш, че съм уплашена?

Отново сведох очи към черната чанта.

— Ако действително си се справила с патогена, ти си герой за половината свят. Но въпреки това ние двамата си седим в тази дупка, пием бог знае какво, заобиколени от бог знае какви негодници, а на масата между нас се мъдри пистолет.

Стори ми се, че долавям най-незабележимата усмивка на света. Елън бръкна в чантата си и измъкна револвер с късо дуло.

— Два — поправи ме тя.

— Колкото повече, толкова по-добре. Аз знам за какво ми е пистолетът, а ти?

— Имам си своите притеснения.

— Слушам те.

— По моите изчисления жертвите вече надхвърлят хиляда, но най-лошото тепърва предстои. Сутринта направих анализ на най-новите данни. През последните няколко часа скоростта на заразата с чикагския патоген е спаднала с четирийсет процента.

— Това не е ли добре?

— Това е странно. И може би опасно.

Рискувах още един бърз оглед на помещението. Куцият се размърда на високото столче и бръкна в джоба си. Протегнах ръка към пистолета. Онзи измъкна джиесем и се взря в екрана. Отново насочих вниманието си към Елън.

— Може би вирусът започва да се изтощава — рекох.