Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Имаш предвид ръката ми? Добре е. Казаха ми, че мога да сваля превръзката още утре.

— Боли ли те?

— Почти цял следобед спах — отвърна Моли и отново вдигна снимката. — Ще ми трябва копие за търсенето в базата данни.

— Вземи я.

Тя прибра снимката в джоба на якето си.

— Как е Елън? — попитах.

— Ако питаш дали ще разбие патогена, отговорът е „да“.

— Къде е в момента?

— В лабораторията предполагам. Защо?

— Току-що ми изпрати имейл — докоснах клавиатурата аз. — Иска да поговорим.

— В последно време това не е много лесно.

— Искаш да кажеш, че има забрана да напускате лабораторията?

— За Елън — със сигурност. Не може да мръдне без някой от Вътрешна сигурност с пушка в ръка.

— Толкова ли е важна?

— Дори не можеш да си представиш. Спомена ли какво иска?

— Не.

— Аз отивам там. Ще говоря с нея.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Казвай.

— Доверяваш ли се на Елън?

В очите на Моли се появи тревожен блясък.

— Надявам се, че не говориш сериозно.

— Доверяваш ли й се?

— Напълно. Готова съм да заложа живота си. Твоя — също.

Кимнах.

— Ще ми се обадиш за угарката, нали?

— Ако има нещо по нея, ще го открия. И още нещо, Майкъл…

— Какво?

— Бъди внимателен.

— Какво означава това?

— Имам предвид Елън. Бъди внимателен, когато говориш с нея.

Изправих се до прозореца и гледах как Моли се отдалечава. Тя се обърна да ме погледне, но знаех, че не може да ме види в тъмния кабинет. Миг по-късно тя прекоси Бродуей и изчезна.

Отворих имейла на Елън Бразил и го прочетох за пореден път. Минаваше шест следобед, трябваше да тръгвам. Изключих компютъра, облякох палтото си и излязох.

Елън Бразил гледаше трите отворени файла на екрана. Първият представляваше генетичната схема на супервируса „Тих тътен“, създаден неотдавна от нея. На втория беше записан химическият състав на ваксината срещу него, а третият съдържаше цялата генетична верига на чикагския патоген. Тя протегна ръка и натисна бутона за вътрешна връзка. Във високоговорителя прозвуча глухият глас на Джон Стодард.

— Откри ли нещо?

— Да.

— Слизам веднага.

— Не е нужно.

Беше предупредила Стодард, че се нуждае от по-голямо пространство, и той с готовност й го беше предоставил. Никой не изгаряше от желание да облече бялата престилка в момент, в който патогенът заплашваше с глобално разпространение. В крайна сметка сложиха един въоръжен пазач на входа и я оставиха сама в цялата лаборатория.

— Кажи ми какво става, Елън.

— Изпратих данните на компютъра ти. ДНК отпечатък на патогена. — Замълча за миг, после добави: — И може би ваксина за него.

— Нима е възможно? — попита след известно забавяне Стодард.

— Мисля, че да.

— Защо чувам едно „но“?

— Сам ли си?

— Да.

Елън смачка на топка листа с последните си изчисления и го захвърли в коша.

— Бях ти споменала, че този патоген се държи почти по същия начин като един щам, който бях създала в лабораторни условия.

— Но нали каза, че са различни?

— Те наистина са различни.

— Струва ми се, че трябва да бъдеш по-категорична.

— Създаденият от мен патоген се нарича „Тих тътен“. Проектирах го като един от най-лошите ни кошмари — заразен поне колкото антракс и ебола, леко модифициран и вграден в инфраструктурата на обикновен грипен вирус.

— На теория съкращаването на инкубационния му период му дава възможност за предаване по въздушно-капков път.

— Точно така. Ако „Тих тътен“ беше изпуснат в оригиналния си вид, смъртните случаи отдавна щяха да са далеч над десет хиляди. Докато този щам е модифициран така, че изисква изключително близък контакт, за да се прехвърля от човек на човек.

— И затова мъртвите са само няколкостотин?

— Мисля, че да.

— Това означава ли, че можем да го овладеем?

— Аз създадох ваксина за „Тих тътен“. С известни модификации тя би могла да се превърне в надеждна предпазна мярка.

— Колко време ще ни трябва за реалното й производство? — попита след кратка пауза Стодард.

— Минимум три месеца. Дотогава ще държим болните под карантина и постепенно ще изолираме заразените зони.

— А какво ще правим с вече заразените?

— Всички заразени са мъртви, Джон.

Нова пауза.

— Ще се превърнем в герои, Елън — развълнувано рече Стодард.

— Едва ли. След петстотин мъртъвци няма как да ни обявят за герои. Освен това извадихме късмет, изключителен късмет.

— Това не е късмет, Елън. Това си ти и твоята работа. Благодарение на теб и твоите сътрудници може би ще успеем да спрем една истинска пандемия…