Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Събрах ДНК-то на повечето патогени от кръвта на мъртвата ми сестра — промълви Елън.

— Много съжалявам за нея.

— Всичко е наред.

Елън с учудване гледаше ръцете си. Кога ли се състариха толкова?

Гласът на Стодард отново се появи във високоговорителя.

— Елън…

— Ще се заема с изготвянето на протоколите за производство на ваксината.

— Все пак сме герои, Елън.

Тя прекъсна връзката и кликна върху прозореца с данните на „Тих тътен“. На екрана се появи цяло съзвездие от хромозоми. С няколко бързи движения набра данните за разпространението на заразата през последните шест часа.

Отвън долетя някакъв шум. Тя отиде до вратата и хвърли поглед към тъмния коридор. Светеха само табелите за аварийните изходи в двата му края. Пазачът беше изчезнал. Върна се обратно и измъкна предварително подготвената си раница. После отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади малкия пистолет, който държеше там.

Вероятно я чакаха долу. Или някъде другаде. Ще я гледат като Бог, поне докато не им даде каквото търсят. А после ще я превърнат в жертвен агнец.

Прибра пистолета в дамската си чанта, преметна я през рамо и напусна лабораторията.

Често се пише за долнопробните кръчми на Чикаго. Най-често ги описват като места, където бирата „Олд Стайл“ се лее в огромни халби, а твърдият алкохол се предлага в половинлитрови чаши. И разбира се — с неизменния древен джубокс в ъгъла, който работи с монети от четвърт долар. Зад бара стои пияница с набръчкано лице, а насреща му клечат шест-седем редовни посетители, които знаят как да разкарат всеки наивник, който е решил да пийне в техния бар. Хората обичат подобни места. Отиват да изпият някоя и друга бира там, а после се хвалят пред приятелите си. Може би защото се чувстват откриватели, може би защото изпитват някакво особено любопитство. Но на практика не е така. Ако искаш да откриеш нещо различно, достатъчно е да опреш корем в бара на „Литъл Кингс Ликърс“ в Саут Сайд. А ако притежаваш оръжие, не е зле да го носиш у себе си.

Аз се добрах до там малко след седем. Кръчмата си беше все същата — паянтова барака, скована с ръждиви пирони от парчета шперплат с различни размери, поскърцваща на вятъра между Петдесет и седма и „Стейт“. Пред нея висяха няколко мъже, които явно бяха нарушили пробацията си. Барманът се казваше Дийк и бе тънък като клечка, със сиво-кафяв цвят на кожата. Седеше зад бара и ядеше мазна храна от картонена кутия, отпивайки от чаша с тъмна течност. Между него и клиентите му от другата страна имаше телена мрежа, която стигаше чак до тавана. Случайният посетител би си помислил, че това е малко прекалено, но само ако все още не е огледал лицата на клиентите. Което впрочем съвсем не е лесна работа. „Литъл Кингс Ликърс“ предлагаше изобилие от тъмни ъгълчета, а повечето от клиентите предпочитаха да пият сами. Позицията им се определяше главно от огънчетата на цигари, суха кашлица или скърцането на подметки по износения линолеум.

— Кво ще пиеш? — попита Дийк.

Не бях се вясвал тук поне от пет години — факт, който на езика на „Литъл Кингс Ликърс“ означаваше, че съм излежал доста солидна присъда.

— „Джак“ и кола.

Дийк забърка питието с резки движения и промуши чашата през една дупка в мрежата. Отпих една глътка и въздъхнах. Дийк внимателно ме наблюдаваше.

— Какво? — рекох.

— Ти ли си поканил бялата мацка?

— Къде е?

— Отзад — поясни барманът и сведе брадичка към рамото си. — Кво ти става, да те вземат мътните?

— Извинявай, Дийк. Трябваше да съм тук преди нея.

Онзи поклати глава, насочи се към дъното на бара и изчезна. Минута по-късно се появи в компанията на Елън Бразил, която регистрира абсурдното си присъствие в бара с тихо потракване на ниските токчета. Настани се на столчето до мен, а аз измъкнах пистолета си и го сложих на плота, безпогрешно усетил множеството очи, насочени в гърбовете ни.

— Помолих да използвам тоалетната, Майкъл.

— Е, как беше?

— Отваря се от бара с електрически бутон.

— Извинявай. Трябваше да бъда пръв.

— Често ли идваш тук?

— Никой няма да ни безпокои.

— Наистина ли?

Огледах се. „Литъл Кингс Ликърс“ със сигурност беше единствената кръчма в Чикаго, в която не се обсъждаше краят на света. Първо, защото нямаше телевизор, и второ, защото на никой не му пукаше за глобалния катаклизъм, започнал да се оформя в сърцето на Уест Сайд. Повечето от редовните посетители се сблъскваха със смъртта всекидневно и не проявяваха абсолютно никакъв интерес към останалата част на света, която изведнъж се беше сепнала от заплахата да изчезне завинаги. Разбира се, не и когато ставаше въпрос да се изкара някой долар.