Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Все още е рано. Очаквах огнища на зараза и на „О’Хеър“.

— Но засега няма, така ли?

— Не съм чула за подобно нещо — поклати глава тя. — Сякаш вирусът изведнъж се е изтощил и изчезнал.

— Говори ли с шефа си за този спад?

— Със Стодард? Не.

— Защо?

— Освен с теб не съм говорила с никого, Майкъл. Не ме питай защо.

Куцият щракна капачето на джиесема, допи си питието и стана. Огледах палтото му, но не забелязах издутината на оръжие. Той хвърли няколко долара на бара и излезе. Дийк извърна очи към мен, без да обръща внимание на парите. Свих рамене. Дребният барман прибра банкнотите в джоба си.

— Какво гледаш, Майкъл?

— Нищо — тръснах глава аз. — Но все още не съм сигурен какво мога да направя за теб.

— Искам някой да е в течение на онова, което съм свършила. Знам, че не разбираш същността му, но в чантата ми има няколко диска, на които е записано цялото ми изследване. Ако ги предадеш на когото трябва…

— Къде отиваш? — прекъснах я аз.

— Сега ли?

— Да.

— Сутринта един приятел прибра пепелта на Ана. Надявам се, че ще успея да се сбогувам с нея.

Бях забравил за сестра й. Сега обаче тя изведнъж се появи при нас и сякаш искаше да вземе участие в разговора. В компанията на безличната и безименна смърт.

— Съжалявам за Ана — промълвих.

— Благодаря — прошепна тя.

Пръстите й докоснаха салфетката, бледото й лице се разкриви. Плъзнах ръка по масата и докоснах нейната.

— Вината не е твоя, Елън.

— Аз я убих.

— Не си.

Тя не възрази, а само избърса влагата от очите си и започна да сгъва салфетката.

— Споменавал ли съм ти за по-големия си брат? — попитах.

— Не си ми разказвал нищо за себе си.

— Името му беше Филип. Беше на осемнайсет, когато се обеси с чаршаф.

Тя престана да сгъва салфетката.

— Съжалявам.

— И аз.

Гласът й изтъня с една октава.

— Мислиш ли за него?

— Напоследък, да.

— Защо?

Добър въпрос. На който обаче нямах добър отговор. Филип винаги беше някъде наблизо. Затворен в буркан спомен, който ме гледаше през дебелото стъкло. Прибран на рафта сред другите спомени. Но сега някой беше успял да счупи печата на буркана и брат ми се промъкна в сънищата ми, смущаващо жив.

— На колко години беше, когато той умря? — попита Елън.

— На четиринайсет. Филип беше в затвора. Излежаваше едногодишна присъда за някаква глупост. Аз така и не му се обадих, нито му писах. Един-единствен път разговарях с него.

— На четиринайсет?

— Горе-долу толкова.

— Знаеше ли как да се свържеш с него?

— Е, знаех как се борави с телефон.

— Но обаждането в затвора е по-различно.

— Знаех и как се изпраща писмо.

— Значи се чувстваш виновен за смъртта му?

— Чувствам се виновен, че така и не се сбогувах с него.

Елън посегна към празната чаша пред себе си. А аз изведнъж изпитах чувството, че двамата с нея се намираме в най-подходящото място на света. Въпреки хората, които не виждахме. Пиехме и пушехме, без да говорим. В мрака всеки проследяваше призраците у другия.

— Имаш ли подозрения кой стои зад всичко това? — попита тя.

— Само бегли идеи.

— Сред които и конкретни подозрения към мен, нали?

Поклатих глава.

— Какво ги прогони?

— Болката ти.

Тя понечи да се засмее, но не й стигна енергията. Вместо това измъкна някакво тънко пакетче и го сложи на масата.

— Това е за теб.

Огледах пакетчето. Кафява хартия, пристегната с черна панделка.

— Какво има вътре?

— Бележка, която трябва да прочетеш. А после прави със съдържанието каквото намериш за добре.

Понечих да развържа панделката, но тя ме спря.

— По-късно, Майкъл. След като си тръгна.

— Къде ще ходиш?

— Най-вероятно обратно при микроскопите си.

— Защо?

— Не знам. Може би да потърся и някои свои отговори.

— Ти нямаш вина.

В погледа й прочетох грозна насмешка. Помежду ни пробяга някаква тръпка.

— Това няма да свърши добре, нали? — попитах.

— А ти как мислиш? — Тя премести чашата си на два сантиметра към мен и добави: — Ще изпием ли по още едно?

— А ти ще ми кажеш ли какво те плаши?

— Още не.

— Добре. В такъв случай да пием по още едно.

Останахме в „Литъл Кингс Ликърс“ още час. Когато най-накрая си тръгнахме, аз огледах улицата, но не открих никаква следа от Куция. Толкова по-добре, казах си. Важното е той да не поеме по нашите следи. Тръгнахме към Стария град. И баровете бяха празни подобно на улиците. Все още отворените магазини бяха опразнени. Най-вече откъм храна, бутилирана вода, гумени ръкавици, дезинфектанти и, разбира се, предпазни маски. Някакъв мъж на средна възраст се беше опитал да изкупи всички памучни маски за уста от супермаркета „Уолгрийн“ на ъгъла на „Норт“ и „Уелс“, но друг клиент го застрелял на крачка от лексуса му и прибрал покупките.