Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Което не е свързано с хранително отравяне?

— Ще науча повече след кръвните тестове.

— А готови ли сме за онова, което може да се случи?

— Нещо повече от хранително отравяне?

— Да.

— Ти видя какво се случи тази вечер. То означава, че всички в спешното отделение са изложени на огромен риск.

— Пациентите ли имаш предвид?

— Пациенти, доктори, медицински сестри. Подготовката им е ограничена, не разполагат със защитно облекло. Шансовете им са нулеви.

— Какво ще стане с тях?

— Зависи от патогена. Ако е лош, ще умрат. След това ще ги аутопсираме и може би ще открием за какво става въпрос, за да спасим останалите.

Кимнах към листа, който й бях пъхнал в ръцете.

— Провери онзи Куин и ме информирай за резултатите.

Тя не каза „да“, а просто прибра листа в чантичката си. Маги напусна ъгъла си и дойде да си изпроси малко внимание.

— Имаш домашен любимец? — подхвърли Елън и почеса кученцето зад ушите. Маги се претърколи по гръб и размаха опашка за още.

— Тя ми помага да не си говоря сам.

— Много е хубава.

— Всички мислят така.

Изведох Елън от дневната. Тя спря на крачка от вратата и се обърна. Раменете ми докоснаха нейните във внезапно отеснелия коридор. Усетих топлината на тялото й. За миг си помислих, че ще протегне ръка да докосне лицето ми. За миг си представих, че това ще бъде най-хубавото нещо в живота ми. Или поредният кошмар. Но тя просто прибра една палава къдрица зад ухото си.

— Какво има?

Гласът ми прозвуча дрезгаво.

— Искам да те попитам още нещо.

— Казвай.

— Лично е.

— Вече ми отказа кафе, а в момента стоя пред теб само по халат. Хайде, изплюй камъчето.

— Защо крещеше?

— Аз ли? — попитах и забих пръст в гърдите си.

— Да, ти. Чуваше се чак навън.

— Бях заспал.

— В такъв случай си крещял в съня си. Защо?

— Не знам. Следващия път ще се събудя и ще се запитам защо.

— Мислиш, че е смешно ли?

— Не съвсем.

— Ако имаш желание да го споделиш, обади ми се.

— Защо?

— Защото аз знам къде живеят демоните, Майкъл. И може би ще успея да ти помогна.

— Лека нощ, Елън.

— Лека нощ.

Елън Бразил се насочи директно към „Лаборатории Си Ди Ей“. Когато пристигна, влезе направо в банята и пусна водата да тече върху ръцете си. Пръстите й бързо изтръпнаха от студа.

Взе една кърпа и ожесточено затърка лицето си. След известно време престана и погледна отражението си в огледалото. Беше вече на трийсет и осем. С годините белезите й бяха толкова избледнели, че понякога дори не се сещаше за тях. Кожата й започна да се разваля още на дванайсет. Цистичното акне надупчи лицето й. Постепенно тя се затвори в себе си. За разлика от нея сестра й беше истинска красавица. Всички го виждаха. Но Ана продължаваше да говори единствено за Елън. Колко била умна, какво бъдеще я чака.

И наистина стана така. Тя беше специалната. Интелигентна, прозорлива, макар и с дебел пласт грим. Погледна джиесема си на мраморната поставка. Нямаше съобщения, нямаше есемеси. Очите й се върнаха на образа й в огледалото, ръката й бавно докосна бузата. После на вратата се почука. Минаваше три след полунощ, но Елън не си правеше илюзии, че ще я оставят на спокойствие.

— Влез.

В огледалото до нея изплува гладко лице с шоколадов загар. Беше Джон Стодард, директор на „Лаборатории Си Ди Ей“ и колега учен. Стодард беше от Чикаго, от Уест Саид. Подобно на много други, той не притежаваше умствените способности на Елън, но беше приятен и любезен човек, който лесно печелеше благоразположението на околните. Тя дори се зарадва, когато го предложиха за шеф.

— Как е работата? — подхвърли Стодард.

Тя избърса лицето си за последен път и преметна кърпата да съхне.

— Добре, Джон. А ти как си?

— Часът е три след полунощ.

— Знам.

— Къде беше досега?

— В „Кук“.

Елън пъхна джиесема в джоба си и тръгна към главната лаборатория, следвана от Стодард.

— Спешното отделение на тази болница трябва да бъде незабавно затворено — добави тя.

— Няма как да си сигурна.

Тя седна зад бюрото и взе снопче разпечатки.

— Наистина ли предпочиташ да играем по този начин?

— Няма значение какво предпочитам аз. А ти не се вълнувай толкова, защото и бездруго ни местят в „Кук“. Засега временно.

— Кой ни мести?

Стодард седна срещу нея и подпря брадичката си с пръсти.

— Правителството, Елън. Настояват да погледнеш труповете. Долу те чака кола.

— Благодаря, но знам пътя.

— Ти си водещият учен в района — поклати глава Стодард.