Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Не се безпокой — казах и се дръпнах встрани. — Той или е в някой бар, или се е натряскал и отдавна спи.

Тя влезе. Настаних я в хола и запалих една лампа. Издължените й скули имаха формата на изящна скулптура от слонова кост. Профилът й ясно се очертаваше на фона на тъмната чикагска нощ.

— Извинявай, че нахлувам по този начин — каза тя.

— Не се тревожи, моля те.

— В болницата ми беше трудно да говоря, но…

— Но сега трябва да споделиш нещо, което не търпи отлагане — довърших вместо нея аз.

— Да.

— Слушам те.

Тя стисна устни, по челото й се появиха ситни бръчици.

— Извървяла си целия път до тук, Елън. Защо да спираш?

— Истина ли беше това, което ми каза за болницата?

— Искаш ли да видиш рентгеновата снимка?

— Не. Просто ми кажи честно.

— Задръж така — рекох и зашляпах по посока на кухнята. Посегнах към още една кутийка бира от хладилника, но после промених решението си и извадих бутилка уиски. Върнах се обратно, седнах и й предложих питие. Тя поклати глава.

— Сигурна ли си?

— Да.

Отпих глътка уиски.

— Работех по един случай и си ударих ребрата. Не е кой знае какво, но все пак потърсих помощ. Това е цялата история. — Отпих още една глътка и оставих шишето на масата. — А сега е твой ред. Кажи ми какво те тревожи.

Пауза. После тя си призна.

— Излъгах те за присъствието ми в болницата.

— Знам.

— Така ли?

— Знам, че ме излъга. Но нямам представа защо.

— Може би все пак ще приема чаша кафе.

В крайна сметка й направих чаша чай „Бари“. Тя изду устни, духна горещата течност и отпи.

— Много е хубав.

— Ирландски — поясних аз.

— Естествено. — След още една глътка беше готова. — Искаш ли да разбереш какво представлява черната биология?

— Нали вече ми обясни?

— Едва ли. Хората говорят за военното приложение на антракса и други подобни, но те са детска игра в сравнение с онова, което е качено на лаптопа ми.

— Май нямам желание да слушам — казах аз.

— Че кой има? Някога хрумвало ли ти е, че ракът може да бъде заразна болест? Хващаш го като грип, и толкова. В момента довършвам изследването на тази красота. Остава ми само да я създам. Има и скрита версия.

— Скрита?

— Патогенът просто спи в организма, докато не бъде събуден от някаква външна намеса. Подобно на херпесния вирус, който се задейства от стрес.

— Но в този случай външната намеса…

— Външната намеса е проектирана и контролирана от авторите на патогена — довърши вместо мен тя. — Заразяваш една група хора и чакаш. Отключваш намесата, когато ти е удобно, и активираш вируса.

— Трябва ли да изпитвам съжаление към теб?

— Кой те моли за това?

— Звучиш така, сякаш го искаш. Ако не издържаш на напрежението, просто се откажи.

— Не искам да се откажа. Не и сега, когато сме толкова близо…

— До какво?

— Ти как мислиш? — сви рамене тя. — До създаването на живот от нищото…

Погледнах чашата си и изведнъж изпитах желание да придърпам бутилката.

— Защо ми разказваш всичко това, Елън?

— Днес изпратих три есемеса на Мат Даниълсън, но той не отговори на нито един от тях.

— Онази работа в метрото се оказа фалшива тревога. Вероятно се е прехвърлил на някое по-голямо и реално бедствие, но според мен ще ти се обади.

Тя се огледа къде да сложи чашата си, после я остави на пода.

— Може ли тук?

Махнах с ръка.

— Защо се появи в болницата, Елън?

— Не мога да ти кажа.

— Може би се страхуваш от разпространение?

— Винаги се страхувам от разпространение. Правя го непрекъснато от пет години насам.

— Знаеш за какво говоря.

— Откритата в метрото субстанция е безвредна.

— А какво ще кажеш за онзи младеж в спешното отделение? Поне на мен ми се стори типичен случай на хранително отравяне.

— След малко отивам да проверя кръвните му проби.

— А кога ще спиш?

— Ще дремна час-два, след като приключа с пробите.

Пристъпих към бюрото и надрасках едно име на лист хартия.

— Служител на чикагската полиция на име Дони Куин. Умрял е днес сутринта. Трупът му трябва да е някъде из болницата „Кук“ или в моргата.

— И?

— Направи ми услуга и му направи кръвни проби. И бездруго ще отидеш там заради онзи младеж.

— На практика случаите са шест — призна с потъмнели очи Елън.

— Шест ли?

— Да. Трима в тежко състояние и двама мъртви за последните седем часа.

— Всичките със симптомите на младежа?

— Горе-долу.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Че имам шест случая на неизвестна зараза. Всички живеят в радиус петнайсет-двайсет пресечки и това ме кара да подозирам, че има връзка между тях.