Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— И?

— Тереза обявила, че стига да може, положително би наела някой да му отвърне със същото. Казала го с толкова плам, че спечелила всички заседатели на своя страна.

— Къде е нападателят в момента?

— Трябваше да излежи присъда от шейсет години в „Стейтвил“, ама изкарал само шест месеца. Натъпкали го с клорокс и го хвърлили от последния етаж върху предпазната мрежа.

Погледнах Тереза, която се смееше в компанията на някакъв доктор на път за изхода.

— Тя си е от квартала — добави Родригес. — Грижи се за хората и те се грижат за нея.

— Харесва ли ти това?

— Защо да не ми харесва? — сви рамене приятелят ми и протегна ръка. — Я дай да видя какво ти е дала…

Пуснах флакона в шепата му.

— Имам пукнато ребро.

— С колата ли дойде?

— Да, на паркинга е. Какво стана в оня магазин за хранителни стоки?

— Едва започваме. Ще откарат труповете в моргата. Трябва да се връщам обратно.

— А пък аз мисля да подремна.

Родригес хвърли флакона в скута ми. Станах и започнах да се оглеждам за палтото си. На няколко метра от мен имаше носилка, върху която беше завързано чернокожо момче. Бяха го докарали половин час по-рано и сякаш го забравиха в ъгъла на шоковата зала. После го преместиха по-наблизо и го закачиха на някаква апаратура. В момента момчето се беше върнало в съзнание, дърпаше маркучите от себе си и яростно се тресеше под стегнатите колани. Някакъв стажант направи опит да го успокои, но то продължаваше да се дърпа и да върти глава. Дишаше тежко и шумно, сякаш дробовете му бяха пълни със суха перушина. Ръцете му бяха покрити с пресни шевове, малки лепенки покриваха лицето и шията му.

Стажантът отмести стойката със системата и набра някакъв номер на стенния телефон. Вероятно викаше помощ. Момчето отново напрегна мускули в опит да се надигне. Един от дебелите сини колани се скъса, металната тока отскочи и счупи стъклото на апарата за кръвно налягане. Устата на момчето се отвори. За момент си помислих, че се задушава. Може би наистина беше така. После се закашля, от устата му бликна струя алена кръв, която се разля върху престилката на доктора. Момчето най-сетне успя да си поеме дъх и рухна обратно на носилката.

Тереза Джаксън се втурна в спешното отделение, изгледа ни с празен поглед и дръпна зелената завеса на паравана. Последното, което видях, беше друг стажант, който намъкваше маска и гумени ръкавици. Към носилката се насочи някакъв възрастен лекар, а Елън Бразил, вдигнала очилата на челото си, напрегнато се взираше в болничния картон над носилката.

— Проклети болници! — изръмжа Родригес.

— Дай ми една секунда, Винс — помолих аз.

— За какво? Хайде да се махаме от тук!

— Само секунда.

— Ще те чакам на рецепцията — кимна към вратата Родригес. — Ако не дойдеш до пет минути, изчезвам.

— Добре.

Родригес излезе. Аз си облякох палтото и се приближих към завесата. Тереза се появи в процепа. Беше с бяла маска на лицето и хартиена престилка, подплатена с найлон. Ръкавиците й блестяха от прясната кръв.

— Къде отивате? — попита тя.

— Това момче добре ли е?

— Има някакъв вътрешен кръвоизлив. Не знам на какво се дължи, но състоянието му е тежко. Не се приближавайте към него.

Тя смъкна престилката и ръкавиците, смачка ги на топка и ги пусна в изолиран контейнер. После вдигна маската си и ме погледна.

— Чухте ли какво ви казах?

— Познавате ли жената при носилката?

— Не — поклати глава Тереза. — Тя дойде с доктор Питърс. Вероятно е колежка.

— Какво прави?

— Нищо не прави. Просто чете болничния картон и наблюдава пациента. Къде изчезна Родригес? Той трябваше да ви изведе от тук.

— Питам, защото тази жена е моя близка.

— Наистина ли?

— Да.

— Как се казва?

— Елън Бразил.

— Чакайте тук — каза след кратко колебание Джаксън и отново нахлузи маската.

Две минути по-късно Елън Бразил се пъхна през процепа на завесата и свали маската си. Тя също не се усмихваше.

— Какво търсите тук?

Стояхме в тъмен коридор, на крачка от няколко автомата, произведени през 1963 г. Надвесих се над опушеното стъкло на най-близкия от тях и огледах закуските. В дъното забелязах шоколадово блокче.

— Я виж ти! — престорено се учудих аз. — Мислех, че тези отдавна вече не се произвеждат. Да ви се намират дребни?

Тя съвсем не изглеждаше развеселена. Изрових някакви монети от джоба си и се сдобих с блокчето.

— Нараних се по време на работа — поясних аз, вдигнах ризата си и й показах белия бинт. После разкъсах опаковката на блокчето и й предложих да си отчупи от него.