Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Не, благодаря.

— Умно — кимнах и отхапах от блокчето. — Ребрата престанаха да ме болят след хапчетата, които ми дадоха… А вие защо сте тук?

— Това не е ваша работа, мистър Кели — отвърна тя и моментално се дистанцира.

Беше пожелала да узнае защо съм в общинската болница „Кук“ и любопитството й беше задоволено.

— Не сте случайно тук, докторе — поклатих глава аз. — Това едва ли ви се случва често.

— Трябва да се връщам обратно.

— Да започнем с нещо конкретно.

— С какво по-точно?

— Днес през деня ние с вас изследвахме възможността за наличието на патогени в метрото. Вечерта вие изведнъж се озовавате в спешното отделение на „Кук“ и преглеждате пациент, който плюе кръв…

Бразил погледна към дъното на коридора. На двайсетина метра от нас две медицински сестри оживено си бъбреха.

— Страхувате се, че ще ме чуят ли? — подхвърлих аз.

— Трябва да се контролирате, мистър Кели.

— Какво означава това?

— Историята с патогените се оказа фалшива тревога. Присъствието ми тук няма абсолютно нищо общо със събитията в метрото.

— Пациентът плюе кръв, кожата му е покрита с червени петна и отворени рани. Във вашата лаборатория разполагате с поне дузина чудовища, които могат да причинят подобни поражения. И въпреки това заявявате, че няма никаква връзка?

— Тук съм по молба на колега, за да погледна един пациент. В нашата лаборатория се занимаваме и с много други неща, освен с издирването на биооръжия. Много други.

— Извинявам се — рекох.

— Наистина ли?

— Вие сте права. Какво, по дяволите, знам аз?

Лицето й се разведри, а аз не за пръв път си дадох сметка, че Елън Бразил е невероятно привлекателна жена.

— Предполагам, че и аз трябва да ви се извиня — каза тя. — Реагирах малко по-разгорещено, отколкото е необходимо.

— Денят беше тежък.

— Да, така е.

— Какво му е на онзи младеж? Сестрата спомена някакъв вътрешен кръвоизлив.

— Така е — кимна Бразил. — Но поне на пръв поглед не е причинен от вътрешни наранявания.

— И?

— Може би става въпрос за хранително отравяне. Пациентът живее в район, който гъмжи от токсини. Оловни бои, замърсена вода… Причините могат да бъдат най-различни.

— Ще му направите ли изследвания?

— Мисля да се ориентирам от кръвните тестове.

Фигурата на Родригес се мярна в дъното на коридора и изчезна в някаква стаичка до асансьорите.

— Трябва да бягам — протегнах й ръка аз. — За втори път в рамките на един ден. Трябва да престанем да се виждаме по този начин, докторе.

Тя погледна към блокчето в другата ми ръка и внезапно попита:

— Може ли да си отхапя?

— От това? — учудих се аз и вдигнах остатъка от шоколадовото блокче. — Имайте предвид, че тук едва ли някой се грижи да подменя стоката. Разбирате ли?

— Старо ли е?

— По-старо от мен. Което трябва да ви говори нещо.

Бразил пренебрегна думите ми и захапа блокчето.

— Не е лошо — рече с пресилена усмивка тя.

— Е сега вече ме излъгахте — казах аз.

— Благодаря за хубавия ден, Майкъл.

Част от мозъка ми регистрира по-интимното обръщение и остана доволна от него. Останалата реагира в движение.

— За какво по-точно?

— За поведението ти в метрото. Сигурна съм, че там беше доста изнервящо за теб.

— О, свикнал съм.

— Съжалявам да го чуя. Както и да е. Съзнавам, че понякога се държа доста резервирано. Благодаря ти още веднъж.

Тя пъхна блокчето в ръката ми и се обърна да си върви.

— Хей!

Тя спря.

— Искаш ли да пием кафе? Не тази вечер, разбира се, но някой друг път.

Елън бавно кимна, обмисли поканата и любезно я отхвърли.

— Не мога.

— Добре, няма проблем.

Тя вдигна ръка и направи крачка обратно.

— Бих искала, но не мога.

— Всичко е наред.

— Аз съм… Всъщност времето не е подходящо.

Сега вече ми се прииска да спре. Исках да открия Родригес и да се скатая някъде. Сам. Защо изобщо си купих блокчето от онзи скапан автомат?

— И аз се виждам с един човек — рекох. — Всъщност не съвсем… Аз я виждам, но тя мен — не. Сложно е…

Тя се засмя и обстановката моментално се разведри.

— Май винаги е така, а?

— Понякога — свих рамене аз.

— Имаш ли визитка?

Дадох й онази с домашния и служебния телефон, а на гърба й надрасках цифрите на мобилния. Тя я пусна в джоба си.

— Трябва да се връщам. Още веднъж благодаря.

— Няма защо.

Тя бутна вратата и изчезна в спешното отделение. Останах сам, в компанията на автоматите. Дръпнах ръчката за още едно блокче и го пъхнах в джоба си. Може и да бяха стари, но все пак се намираха твърде рядко.