Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

Тръгнах по коридора да търся Родригес. Открих го в малката стаичка. Беше вдигнал белия чаршаф и разглеждаше мъртвеца под него.

— Приятел? — подхвърлих аз.

— Не съвсем — отвърна Родригес и пусна чаршафа.

— Кой е?

— Ченге на име Дони Куин. Умрял е от доста време.

— Защо още е тук?

Родригес сви рамене. Обърнахме гръб на трупа и излязохме в коридора. Съседният асансьор беше просторен, предназначен да пренася големи тежести — най-вероятно Дони Куин за срещата му с болничния патолог по-късно вечерта.

— Какво те тормози? — попитах.

— Няколко неща. Първо, този беше едно от корумпираните ченгета, които разследвах.

Извърнах глава към издутата под чаршафа купчина.

— Куин?

— Сутринта се срещнах с него. Помогна ми да подхвърлим дрогата на Корееца.

— От какво е умрял?

— Работата е там, че никой няма представа. Отначало решили, че му е спряла машинката. Дебело обездвижено ченге и всичко останало. Но докторът каза, че не е това.

— Какви са били симптомите?

— Парамедиците твърдят, че е имал дихателни проблеми и висока температура. Умрял, преди да стигнат в болницата.

— Сутринта къде се срещна с него?

— В Уест Сайд.

— По-точно?

— На около три километра от тук. В един супермаркет оттатък Остин. Защо питаш?

— Къде е бил преди това?

— В Кейтаун. Казах му, че отиваме да изолираме Корееца, а той е предал новината на „Четворките“. Какво ти става, по дяволите?

— Нищо. Как му беше малкото име на ченгето?

— Дони. Дони Куин.

— Кога ще го закарат в моргата?

— Не знам. Виж какво, трябва да се връщам в магазина на Корееца…

— Добре, Винс. Утре пак ще се чуем.

— Добре, до утре.

Родригес ме потупа по рамото и си тръгна. Хвърлих последен поглед към белия чаршаф и етикета, който висеше от голия палец под него. После също си тръгнах.

Рейчъл беше изтрила всички следи от присъствието си в апартамента ми, включително здравословната храна, която държеше в хладилника. Добрата новина беше, че вътре се беше отворило повече място за бира. Натиках купените по пътя шест кутийки „Бъдуайзър“ до някакви бурканчета с горчица, отворих една и я понесох към дневната. Отказах се да й звъня, защото бях сигурен, че ще ми отговори телефонният секретар. Напоследък отношенията ми с хората куцаха сериозно, но положението с машините беше още по-тежко. Затова седнах на канапето и погледнах към мястото, където тя държеше вещите си. Почти не ги забелязвах, когато бяха там, но сега ми липсваха. Е, ще се наложи да свиквам. Минаваше полунощ, когато най-сетне изгасих осветлението и си легнах.

Денят в Чикаго беше хубав. Небето над главата ми беше синьо, миризмата на прясно окосена трева и влажна пръст гъделичкаше ноздрите ми. Огледах пъстрата морава. Тук-там по нея се виждаха хора — приклекнали, с ръце на коленете. Други се разхождаха на групички, приказваха си и пиеха бира.

По-скоро усетих, отколкото чух пропукването на бухалката. Топката се вдигна нависоко, черна точка в синьото небе. Беше насочена към мен. Затичах се, но не усещах краката си. Топката достигна своя апогей и започна да пада, въртейки се около оста си. Летеше към рамото ми и аз посегнах да я уловя с разперени ръце и изпънати пръсти. Най-обикновена топка за софтбол с диаметър 40 сантиметра. Освен ако човек не се замислеше за нея или не сънуваше.

Направих три крачки и се обърнах да я хвърля обратно към игрището. Майка ми стоеше от другата страна на някаква ограда, която не бях забелязал досега. Пляскаше с ръце, но не се усмихваше. Може би защото се срамуваше от зъбите си. Прехвърлих топката през оградата и тръгнах след нея.

Когато стигнах до утъпканата пръст на терена, играчите вече ги нямаше. Въздухът не помръдваше. Брат ми стоеше зад чертата, лицето и раменете му бяха в сянка. Тръгнах към него. Филип се обърна. Устните му бяха разтеглени в жълта усмивка. Опитах се да изкрещя, но се оказа, че нямам глас, също като мама. Студена ръка стисна сърцето ми, което потръпна и спря.

Изправих се в леглото. Кученцето се беше свило в ъгъла и бавно размахваше опашка. Очите му се местеха от лицето ми към коридора и обратно. Будилникът на масата показваше 2:00 ч. Някой чукаше на входната врата.

Станах, намъкнах някакъв халат и се повлякох натам. Присвих око и надникнах през шпионката. Изчаках да осъзная какво виждам през нея, после рязко отворих.

— Май си променила решението си за кафето, а?

Обгърнала рамене с ръце, Елън Бразил надничаше към вътрешността на апартамента.