Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Съжалявам.

— Вината не е твоя.

— Рита знаеше ли, че работиш по същия случай?

— Не е по същия случай, а по същия кореец — отвърна Родригес и посочи сгърченото тяло на пода. — По всичко личи, че той е въртял измамите в общината, а в същото време е бил посредник за дрогата.

— Доста по-добра печалба от продажбата на лотарийни билети, а?

— Искаш ли да му хвърлиш още едно око? Май и двамата направихме връзката чак сега…

— Защо не гръмна хлапето? — попитах аз.

— Маркъс ли? Какво те кара да мислиш, че не се опитах?

— Беше на три метра от него.

Родригес отвори бирата си и отпи голяма глътка.

— А ти някога да си убивал дете?

По време на службата си в полицията бях убил двама души. И още двама извън нея. Всеки от тях ми беше скъсил живота поне с година. С дете биха станали петима. Дали пък не съм бил твърде небрежен, запитах се аз, доловил тежестта в думите на Родригес.

— Случи ми се преди три години — добави приятелят ми. — Хлапето беше на около четиринайсет. Току-що бе заклало брат си и бе опряло ножа в гърлото на приятелката си.

— Дрога?

— Скарали се за някакво пиле, хванали се за гушите. Както и да е. Но той все пак рязна момичето. То падна на пода, а той се наведе да го довърши. Тогава го застрелях.

— Момичето оцеля ли?

Родригес поклати глава и отпи нова глътка бира.

— Маркъс каза ли ти защо е гръмнал Ли?

— Защото искал да прибере онези кашони долу преди появата на „Четворките“. Надявал се да изкара някой долар.

— И какво стана?

Свих рамене.

— Появил се някакъв тип. Бял, с пушка. Стрелял по него, но той се покрил в тунелите.

— Ти какво мислиш? — попита Родригес.

— Мисля, че белият тип е прибрал твоя плик с наркотици. И едва ли ще го видиш повече.

— Може би. Но защо изобщо се е появил тук?

— Не знам — рекох аз и се изправих.

— Къде отиваш?

— Долу. Искам да видя какво има в кашоните.

Докато обикалях мазето, Винс седеше в стола на Рей Рей и ме гледаше. Пет минути се оказаха достатъчни. Изчегъртах куршума от стената с помощта на джобното си ножче и го вдигнах срещу слабата светлина.

— Маркъс май ми е казал истината — отбелязах аз, пуснах куршума в найлоново пликче и го подадох на Родригес.

— Какво може да прави бял мъж с пушка в този квартал? — замислено подхвърли той.

— Не знам — отвърнах и клекнах да проверя какво има зад стълбите.

— Какво още търсиш?

— Каквото и да е — отвърнах, после изпъшках и се хванах за ребрата.

— Болницата „Кук“, Кели — рече той. — Тереза Джаксън. Ще ти даде хапчета.

Внимателно се изправих и кимнах към дъното на помещението.

— Първо да видим какво има в тези кашони.

Родригес тръгна пред мен. Отново извадих джобното си ножче и рязнах тиксото на най-близкия кашон. Той рязко дръпна капака.

— Какво е това, мамка му?

— Именно — кимнах аз.

— Колко има във всеки от тях?

— Етикет липсва, но отгоре пише сто броя.

— А колко са кашоните?

— Стотина — отвърнах, след като плъзнах поглед по палетите.

Родригес извади от отворения кашон дълъг бял чувал за трупове.

— Кой има нужда от десет хиляди чувала за трупове? — озадачено промърмори той.

— Не знам.

— Мислиш ли, че това има нещо общо с историята на Рита?

— Нямам такова усещане. Тя каза, че е тръгнала по следите на дребни доставчици.

— Е, вече може да забрави, че са дребни — мрачно въздъхна Родригес. — Все пак имаме работа с двойно убийство. — Пъхна плика в кашона и добави: — А това ми напомня, че е крайно време да изчезваш от тук.

— Не ме ли искаш около себе си?

— Да си гръмнал някой от тези двамата?

Поклатих глава.

— В такъв случай изчезвай.

— Хлапакът с мънистата го гръмнаха два пъти с моя пистолет.

— Мамка му! Къде е?

— Горе.

— Вземи го със себе си и го хвърли някъде.

— Ами отпечатъците ми и кръвта ми по пода?

— Няма проблем.

— Защо имам чувството, че тук няма да се проведе бог знае какво разследване?

— Защото тук е Уест Сайд и става въпрос за бандити — отвърна Родригес. — Все ще измислим нещо.

— Защо просто не приберете Маркъс?

— Защото става въпрос за повече от двайсет кила полицейска дрога и ми се ще да мисля, че операцията под прикритие все още има някакви шансове.

Измъкнах още една торба за трупове. Беше изработена от дебела пластмаса, с черен цип по цялата дължина.

— Какви са шансовете да запазим тези неща в тайна?

— Чувалите ли?

— Ще можеш ли да ги задържиш далеч от пресата поне за ден-два?