Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Извинявай, но денят беше дълъг.

— Нощта също. Добре ли си?

— Била съм и по-добре.

— Стодард?

— Грешката не е негова — поклати глава Елън.

Моли седна на току-що освободения от директора стол и го придърпа напред.

— Тогава какво има?

— Нищо. И всичко.

— Чу ли се с Ана?

Елън опипа джиесема в джоба на престилката си.

— Още не.

— Аз проверих болниците — обяви Моли.

— Благодаря. Аз също.

— Тя е добре. Вероятно е забравила да включи телефона си след кацането.

— Сигурно.

Елън усети лъжата, но нямаше сила да й се противопостави.

— Защо не се опиташ да поспиш?

— Трябва да сме в „Кук“ след един час — поклати глава Елън. — Заповед на правителството.

— Защо?

— Защото там са мъртъвците, Моли. А сега ми помогни да си събера нещата.

Елън започна да пълни с папки коженото си куфарче. Моли се поколеба за миг, после направи същото. В 5:00 ч. бяха в болницата. Половин час по-късно вече режеха труповете с надеждата да установят онова, което ги беше убило.

Станах малко след девет, потърсих каишката на Маги и я изведох на разходка. Над езерото бяха надвиснали тъмни облаци и бяха превърнали града в лъскав стъклен буркан. Вързах кучето пред „Интелидженсия“, взех си едно кафе и разгърнах папката, която Елън Бразил ми бе дала в лабораторията.

Първите няколко глави очертаваха основите на черната биология. Прелистих страниците и някъде към средата на ръкописа попаднах на раздел, наречен „Умно облекло“. Като странична част от изследванията си в Си Ди Ей бяха създали т.нар. „нанофибри“, които представляваха въглеродни нанотръбни молекули, вплетени в тъканта на обикновен плат. Според заключенията в папката нанофибрите добавяха само няколко грама тежест към дрехата, но в замяна на това я правеха абсолютно непробиваема от куршуми. В допълнение фибрите следяха жизнените показатели на човека, който я носеше, и бяха в състояние да извличат или вкарват в кръвта ограничени количества стимуланти и антибиотици. Нещо особено полезно за боец, получил огнестрелна рана на бойното поле.

Отпих глътка кафе и обърнах страницата. В следващата глава се говореше за пиезоелектрически нанофибри, които имаха свойството да акумулират кинетичната енергия на човешкото тяло. Вплетени в риза или панталон, те превръщаха дрехата в портативен комплект батерии в състояние да зареждат мобилен телефон, транзистор, айфон — изобщо всякакви електронни устройства, които се бяха превърнали в неразделна част от ежедневието на съвременния човек.

Това също ми се стори страхотно, въпреки че думата „пиезоелектрически“ веднага ми докара главоболие. В резултат отместих папката и погледнах хубавата жена на съседната маса, която добавяше мляко и захар към кафето си. После измъкнах джиесема си и набрах Рита Алварес с внезапното чувство, че джобовете ми са адски скучни и тривиални.

— Майкъл?

— Здрасти, Рита. Как си?

— Добре съм. Какво става?

— Ти ми кажи.

Тя не отговори.

— Говори ли с гаджето си?

— Аз непрекъснато говоря с него.

— Имам предвид за снощи. За адреса, който ми даде?

— Знаеш, че съм говорила с него, Майкъл. Нямах друг избор.

— Беше ли наясно, че Ли разпространява дрога?

— Не, за бога! Знаех само това, което ти казах. Бил е посредник при доставките на медицинско оборудване.

— А защо е разговарял с теб?

— Останах с чувството, че го беше решил предварително. Стори ми се, че иска да си разчисти сметките с някой, но не мога да бъда сигурна. Казах му, че няма да споменавам името му пред когото и да било.

— Кой го е убил според теб?

— Излишен въпрос.

— „Четворките“?

— Най-вероятно, след като е продавал дрога.

— И това няма нищо общо с твоето разследване, така ли?

— Съмнявам се. — Рита замълча за момент, после добави: — Знам, че ще прозвучи егоистично, но откри ли нещо, което може да бъде от полза?

— За разследването ти?

— Да.

Вината в гласа й ми помогна да забравя дребната подробност, че не споменах за торбите за трупове, с които беше пълно онова мазе.

— Съжалявам, Рита. Но когато отидох там, Ли вече беше мъртъв. Между другото, вие с Винс трябва да започнете да си говорите за твоята работа.

— Благодаря, Майкъл.

— За нищо. — През входната врата на „Интелидженсия“ се появи още една хубава жена. Тази я познавах. — Ще ти се обадя по-късно, Рита.

— Защо? Какво става?

— Нищо.

— Нещо свързано с моето разследване ли?

— Трябва да вървя, Рита.