Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Дръж си езика зад зъбите, моля те.

— Чао, Рита.

— Майкъл!

— Чао.

Изключих телефона в момента, в който Рейчъл Суенсън седна на стола до мен.

— Минах покрай вас, но никой не ми отвори — рече тя. — После зърнах Маги, вързана отпред…

Едновременно се обърнахме към прозореца. Маги се беше притиснала към стената, подвила опашка между задните си крака.

— Страхува се от времето — поясних.

Рейчъл кимна, издавайки къс гърлен звук. Кученцето беше общата ни тема за разговор. Нещо като осиновено дете. Единствената твърда почва под краката на една непрекъснато променяща се връзка.

— Мислех, че днес ще бъдеш в съда — подхвърлих подчертано небрежно аз.

— Бях. И проведох един конферентен разговор.

— Искаш ли кафе?

— Трябва да поговорим.

— Какво има?

Рейчъл се огледа. Заведението беше полупразно, но тя въпреки това понижи глас.

— Късно снощи Министерството на вътрешната сигурност поиска съдебна заповед за поставяне на Националната гвардия под свой контрол в случай на епидемия в района на Уест Сайд в Чикаго. — Замълча за момент, после добави: — Днес сутринта искането беше оттеглено.

— А ти допускаш, че аз имам някаква информация?

— Вече знам за електрическите крушки. И за метрото. Вчера те извикаха по спешност и ти тръгна с предчувствието, че става нещо сериозно.

Двойна светкавица раздра навъсеното небе и хвърли алените си отблясъци по стените на заведението. Маги лежеше на плочите. Завряла нос между предните си лапи, тя се беше свила на кълбо и гледаше към нас.

— По-добре да я приберем — каза Рейчъл.

— След минутка — кимнах аз. — Чувала ли си за „Лаборатории Си Ди Ей“?

— Какво общо има това с искането на правителството?

— Чувала ли си? — настоях аз.

— Да, знам, че има такава фирма.

— Откъде знаеш?

— На разпит ли ме подлагаш, Майкъл?

— Важно е.

— Че кога не е било? — подхвърли с мрачна ирония тя, а аз изведнъж я видях с разкъсани дрехи и подуто лице, завързана в онзи изоставен небостъргач в Кабрини-Грийн и заковала поглед в насочената в гърдите й пушка. После видението изчезна, заменено от скърцащите отломки на нашата връзка и мрачното усещане, че не мога да направя нищо за нейното укрепване.

— Правителството е оттеглило искането си, Рейч. Което означава, че са успели да решат проблема, ако изобщо е имало такъв.

— Не е точно така.

— Какво означава това?

Тя събра длани, потърка палците си един в друг и тежко въздъхна.

— Преди пет години Джордж Буш издаде постановление за извънредни правомощия на ФБР над Националната гвардия в случай на заплаха за националната сигурност. Доколкото разбирам, днес сутринта на някой гений в Министерството на правосъдието изведнъж му е хрумнало, че могат да обявят мобилизация в Чикаго без съдействието на съда.

— А могат ли?

— Вероятно, въпреки някои пречки от конституционно естество.

Телефонът ми завибрира на масичката. Погледнах дисплея и предупредително вдигнах пръст.

— Трябва да отговоря на това обаждане.

Излязох пред заведението, погалих Маги и набрах номера. Моли Карълтън вдигна още на първото позвъняване.

— Къде си?

— Пия си кафето. Защо?

— Трябва веднага да дойдеш в лабораторията.

— Какво става?

— Нещата ескалират.

Първият гръмотевичен залп разцепи небето над главата ми. Кученцето потръпна под дланта ми. През стъклото видях, че Рейчъл си е поръчала чай и гледа към мен. Ръката й машинално отля мляко от каничката и започна да го разбърква.

— Къде е Елън? — попитах.

Мълчание.

— Моли?

— Тръгвай насам, преди да са дошли да те вземат.

— Кой? — попитах аз, но линията прекъсна. Затворих телефона миг преди Рейчъл да излезе навън.

— Трябва да тръгвам — обясних аз.

— Някое разследване?

— Едно от многото. Слушай, бих искал да довършим този разговор. Ще ти звънна по-късно.

— Значи той има някаква връзка с ангажиментите ти?

— Ще ти звънна по-късно. Може да хапнем някъде.

Тя отпи глътка чай и поклати глава.

— Тях няма да ги изиграеш, Майкъл.

— Кои тях?

— Просто няма да ти минат номерата.

— Рейч…

— Няма как да стане.

— Каня те на вечеря. Ще ти звънна по-късно.

Рейчъл почеса Маги зад ухото и ме заряза на тротоара. Първите капки дъжд затрополиха в мига, в който се прибрах у дома.

Във фоайето на Си Ди Ей чакаха трима мъже с тъмни костюми и слънчеви очила. Не изглеждаха особено дружелюбни и затова реших да използвам по-неотъпканата пътека, известна още като „товарен асансьор“. На практика разлика нямаше.