Майкъл Харви - Подземията на Чикаго

— Покажи се, синко — прозвуча мъжки глас. — Нищо лошо няма да ти сторя.

Гласът звучеше кухо, сякаш идваше от празен варел. Маркъс предпазливо надникна. Мъжът беше висок, бял, облечен в дълго кожено палто. В ръцете си държеше пушка, а лицето му беше частично скрито под черна маска. Маркъс прецени, че той не може да го види от мястото си на стълбите, но мнението му се промени в мига, в който мъжът вдигна пушката и натисна спусъка.

Студеният вятър над Уест Сайд покриваше улиците със ситен прах, който бързо се превърна в кал под шибащите струи на внезапно изсипалия се проливен дъжд. Хората търсеха укритие в безистени и под навесите на автобусните спирки. Включих чистачките, заобиколих Юнайтед Сентър и продължих напред.

Вече почти две години тази част от Уест Сайд беше моят район. В главата ми бавно изплуваха спомени. Ей там, отсреща, беше станало брутално сексуално нападение. На няколко крачки по-нататък бяха открили два трупа, а само две врати по-надолу беше избухнал умишлен пожар в опит да се прикрие изнасилване и убийство. Уест Сайд отдавна си беше спечелил славата на най-опасния район в Чикаго, но напоследък нещата започнаха да се променят.

Спрях на червения светофар при „Кити Корнър“ — жилищна сграда, в която цените на апартаментите започваха от триста хиляди. Сградата беше съвсем нова и полупразна, построена върху някогашното сметище на квартала. През 1998 г. наричахме това място просто „Парцела“. Мислите ми се върнаха към пролетта на същата година, когато открих труповете. Девет мъртви лица, девет торби полуразложена плът.

Колата зад мен изсвири и ме изтръгна от спомените. Светофарът светеше зелено. Тръснах глава и натиснах газта. Профучах по Уестърн Авеню, после поех по „Калифорния“ и „Кедзи“. Лъскавата фасада на новобогаташите постепенно бе започнала да се лющи и под нея надничаше някогашния мизерен живот. Чейндж бюрата се бореха за пространство с мексиканските ресторанти, които предлагаха „менудо“ в събота и неделя. Цели пилета се въртяха на грил в осветената витрина на „Харолдс Чикън“. Пред нея беше застанал мъж със стек „Кийстоун Лайт“ в ръце и унесено наблюдаваше въртящите се пилета. След известно време седна на близката пейка, отвори една бира и започна да си говори сам. Но всичко това беше само фон на истинския бизнес, който се вихреше в тази част на града: продажбата на дрога.

По ъглите висяха хлапаци с широки палта и торбести джинси, чиято работа беше да предлагат стока на хората в преминаващите коли, обяснявайки откъде да минат, за да стигнат до нея. Техните шефове, може би с година по-възрастни, стояха на групички в околните входове, следяха стоката, брояха пари и внимаваха някой да не навлезе в територията им. Подобна беше картината в продължение на почти трийсет пресечки — бизнес за десетки милиони долари годишно, които финансираха кариерата на немалко политици, а също така и полупразните жилищни сгради, издигащи се на километър от там в източна посока.

Такъв бе кръговратът на живота в Уест Сайд. Националното радио обичаше да говори за него, но от разстояние. Аз бях лишен от подобен лукс, затова измъкнах пистолета от кобура и го сложих на седалката до себе си. Шест пресечки по-нататък открих адреса, който търсех. Не знаех какво ме чака, но там със сигурност нямаше корейски магазин. Слязох от колата и се приближих към изписаната на ръка реклама:

ПАРКИНГ, ХУБАВА СТОКА,

ОТВОРЕНО СЕДЕМ ДНИ В СЕДМИЦАТА ДО МРЪКВАНЕ

Джей Ли, собственик

Минаваше шест следобед. Денят свършваше и магазинчето изглеждаше празно. На предните прозорци имаше железни решетки, а входът беше защитен със стоманена плъзгаща се врата. Зад нея вероятно имаше двойка добермани, които охраняваха имуществото на Джей Ли. Тръгнах по уличката, която обикаляше сградата. По всяка вероятност на Ли му липсваха не само пари, но и здрав разум, тъй като страничната врата представляваше обикновена рамка с телена мрежа. Надникнах през нея и видях реклама на ром бакарди, поставена над машина за лотарийни билети.

В дъното на уличката се виждаше наклоненото туловище на камион с надпис Транспортна компания „Силвър Лайн“ . Отвъд него нямаше нищо, освен напукан асфалт и голи тухлени стени. Приближих се до камиона и вдигнах задната врата на каросерията, която не беше заключена. Вътре нямаше нищо.

Седнах на бордюра и извадих от джоба си листа, който ми беше дала Рита Алварес. На него беше изписано името на Ли, адресът и името транспортната компания „Силвър Лайн“. Това беше всичко, което успях да измъкна от репортерката, но то явно не беше достатъчно. Пъхнах бележката в джоба си и се върнах обратно, за да надникна още веднъж през витрината на магазина. Този път забелязах един крак, който се показваше зад тезгяха. Измъкнах пистолета и ударих едно рамо на вратата.